Иван Тургенев - В навечерието

Същата вечер той отиде у Стахови. Ана Василевна го посрещна ласкаво, поскара му се, че съвсем, ги е забравил, и като го намери бледен, попита за здравето му. Николай Артемевич не му каза нито дума, само го погледна със замислено-небрежно любопитство; Шубин се държа е него студено; по Елена го учуди. Тя го чакаше; тя заради него беше облякла онази рокля, с която беше в деня на тяхната първа среща в параклиса; но тя така спокойно го поздрави и беше така любезна и безгрижно носена, че като я гледаше, никой не би помислил, че съдбата на това момиче е вече решена и само тайното съзнание за щастливата любов придаваше оживление на чертите й, лекост и прелест на всичките й движения. Тя наливаше чая вместо Зоя, шегуваше се, разговаряше; знаеше, че Шубин ще я наблюдава, че Инсаров не ще може да се прикрие, не ще съумее да се престори на равнодушен, и се бе въоръжила предварително. Тя не се излъга: Шубин не снемаше очи от нея, а Инсаров беше много мълчалив и мрачен през цялата вечер. Елена се чувствуваше толкова щастлива, че й се дощя а го подразни.

— Е, какво — попита го тя изведнаж, — вашият план напредва ли?

Инсаров се смути.

— Какъв план? — продума той.

— А, вие сте забравили? — отговори тя, като му се смееше в лицето; само той можеше да разбере значението на този щастлив смях. — Вашата българска христоматия за руси?

— Qelle bourde! — промърмори през зъби Николай Артемевич.

Зоя седна на пианото. Елена едва забележимо сви рамене и посочи на Инсаров е очи вратата, като че му нравеше знак да си върви. После тя два пъти с прекъсване допря с пръст масата и го погледна. Той разбра, че му определя среща след два дни, а тя бързо се усмихна, когато видя, че той я разбра. Инсаров стана и помпа да се сбогува: не се чувствувал добре. Пристигна Курнатовски. Николай Артемевич скочи, вдигна дясната си ръка над глава и леко я отпусна в дланта на оберсекретаря. Инсаров остана още няколко минути, за да погледа съперника си. Елена крадешком хитро поклати глава, домакинът не намери за нужно да ги представи един на друг и Инсаров си отиде, като за последен път размени поглед с Елена. Шубин помисли, помисли — и яростно заспори с Курнатовски по един юридически въпрос, от който нищо не разбираше.

Инсаров не спа цялата нощ и сутринта се чувствуваше зле; обаче се зае да приведе в ред кинжата си и да пише писма, но главата му тежеше и бе някак си размътена. Към обед вдигна температура: не можа нищо да хапне. Температурата му бързо се повиши до вечерта; почувствува тъпа болка по цялото тяло и мъчително главоболие. Инсаров легна на същото онуй диванче, където неотдавна бе седяла Елена; той помисли: „Заслужено съм наказан, задето се мъкнех при тоя стар мошеник“ — и се помъчи да заспи… Но вече болестта бе го завладяла. Със страшна сила запулсираха жилите му, кръвта му завря, като птици се завъртяха мислите му. Той изгуби съзнание. Като смазан лежеше на гръб и изведнаж му се стори: някой над него тихо се киска и шепне; той с усилие отвори очи, светлина от нагарна свещ го преряза като нож… Какво е това? Старият прокурор пред него, в халат, препасан с копринена кърпа, както го бе видял по-предния ден… „Каролина Фогелмайер“ — мърмори беззъбата уста. Инсаров гледа, а старикът се разширява, подува се, расте, вече не е човек, а дърво… Инсаров трябва да се качва по високи клони. Хваща се, пада по гърди на остър камък, Каролина Фогелмайер е клекнала като търговка и повтаря: „Банички, банички, банички“ — а там тече кръв, и саби блестят ослепително… Елена!…И всичко изчезна в пурпурен хаос.

— Търси ви някакъв си, кой го знае, железар ли е, какъв е — казваше на следващата вечер на Берсенев неговият слуга, който се отличаваше със строгото си държание към господаря си и със скептичен ум, — иска да ви види.

— Извикай го — промълви Берсенев.

Влезе „железарят“. Берсенев позна шивача, хазаинът на квартирата, в която живееше Инсаров.

— Какво има? — попита го той.

— Дойдох при ваша милост — започна шивачът, като местеше бавно краката си и от време на време махаше дясната ръка, хванал с последните три пръста маншетата на ръкава. — Нашият квартирант, кой го знае, е нещо много болен.

— Инсаров?

— Да, той, нашият квартирант. Кой го знае, вчера сутринта беше на крака, вечерта само искаше вода, моята стопанка му носи вода, а през нощта все бърбореше нещо, чува се при нас, защото една преградка ни дели; а тази сутрин вече не говори, лежи проснат и гори в огън, боже упази! Помислих си, кой го знае, току-виж, умрял; в участъка, мисля си, трябва да се каже. Защото той е сам; а стопанката ми казва: „Иди, казва, при онзи квартирант, у когото нашият беше на дача; може той нещо да ти каже или сам ще дойде.“ Та аз дойдох при ваша милост, защото ние не можем, тоест…