Иван Тургенев - В навечерието

В четири часа без десет минути при входа на дачата на Стахови спря пътническа карета и един още млад човек, с приятна външност, просто и изящно облечен, излезе от нея и поръча да доложат за него. Това беше Егор Андреевич Курнатовски.

Ето какво между другото писа на следния ден Елена на Иисаров.

„Можеш да ми честитиш, мили Дмитрий, имам си годеник. Вчера обядва у нас; татко се запознал с него, струва ми се, в английския клуб и го поканил. Разбира се, вчера той дохожда не като годеник. Но добрата ми майка, на която татко съобщил своите надежди, ми пошепна на ухото какъв е този гост. Казва се Егор Андреевич Курнатовски. Служи като оберсекретар в сената. Ще ти опиша най-напред външността му. Не е висок на ръст, по-нисък е от тебе, добре е сложен; с правилни черти, ниско остриган, с големи бакембарди. Очите му са малки (като твоите), кафяви, живи, устните — плоски, широки; в очите и на устните му — постоянна усмивка, някак си официална — сякаш стои на дежурство. Държи се просто, говори отмерено и всичко у него е отмерено: ходи, смее се, яде, сякаш върши някаква работа. «Как го е изучила!» — мислиш си ти може би в тоя миг. Да; за да ти го опиша. Та и как да не изучиш годеника си! В него има нещо желязно… и тъпо, и празно, в същото време — и честно; казват, че наистина бил много честен. Ти си ми също железен, но не като него. На масата той седеше до мене, срещу нас седеше Шубин. Най-напред стана дума за някакви търговски предприятия: казват, че той добре ги разбира и едва не изоставил службата си, за да се залови с една голяма фабрика. И сбъркал! После Шубин заговори за театър; господни Курнатовски заяви и — трябва да призная — без лъжлива скромност, че от изкуство нищо не разбира. Това ми напомни за тебе… но си помислих: не, ние с Дмитрий все пак другояче не разбираме изкуството. Той като че искаше да каже: аз не го разбирам, пък то не е и нужно, но в една благоустроена държава се допуска. Към Петербург и към comme il faut той впрочем е твърде равнодушен: веднаж дори нарече себе си пролетарий. Ние, казва, черноработниците! Аз си помислих: ако това беше казал Дмитрий, не би ми се харесало, а този нека си говори, нека се хвали! С мене той беше много вежлив; но все ми се струваше, че с мене разговаря някакъв много, много снизходителен началник. Когато иска да похвали някого, той казва, че еди-кой си има правила — това е негова любима дума. Той вероятно е самоуверен, трудолюбив, способен на самопожертвоваиие (виждаш, аз съм безпристрастна), т.е. към пожертвование на своите изгоди, но е голям деспот. Нещастие е да попаднеш в ръцете му! На трапезата заговориха за подкупи…

— Разбирам — каза той, — че в много случаи този, който взема подкупа, не е виновен; той не може да постъпи другояче. И все пак, ако го хванат, трябва да го смажат.

Аз извиках:

— Да смажат един невинен! — Да, заради принципа. — Какъв принцип? — попита Шубин. Курнатовски като че се обърка и учуди и каза:

— Това няма защо да се обяснява.

Татко, който, изглежда, благоговее пред него, подхвана, че, разбира се, няма защо, и за съжаление този разговор се прекрати. Вечерта дойде Берсенев и влезе с него в ужасен спор. Никога досега не бях виждала нашия добър Андрей Петрович толкова развълнуван. Господин Курнатовски съвсем не отричаше ползата от науката, от университетите и т.н., а между това аз разбирах негодуванието на Андрей Петрович. Оня гледа на всичко това като на някаква гимнастика. Шубин се приближи до мене след вечерята и каза: «Ето този и един друг (твоето име той не може да произнесе) — и двамата са практични хора, а вижте каква разлика: там има истински жив, от живота даден идеал; а тук няма дори чувство за дълг, а просто служебна честност и деловост без съдържание.» Шубин е умен и аз заради тебе запомних думите му; а според мене какво общо има между вас? Ти вярваш, а онзи — не, защото само в самия себе си не може да се вярва.

Той си отиде късно, но мама успя да ми съобщи, че съм му харесала, че татко е във възторг… Дали не е казал и за мене, че имам правила? А аз насмалко не отговорих на мама, че много жалко, но вече си имам мъж. Защо татко така не те обича? С мама все би могло някак…

О, мой мили! Така подробно ти описах тоя господин, за да мога да заглуша тъгата си. Без тебе не живея, непрестанно те виждам, слушам… Аз те чакам, само не у нас, както ти искаше — представи си как би ни било тежко и неудобно! — а знаеш, дето ти писах — в оная горичка. «О, мой мили! Колко те обичам!»“

Три седмици след първото посещение на Курнатовски Ана Василевна, за голяма радост на Елена, се премести в Москва в голямата си дървена къща до Пречистенка, къща с колони, бели лири и венчета над всеки прозорец, с мецапии, пристройки, градинка, огромен зелен двор, кладенец в двора и кучешка колибка до кладенеца. Ана Василевна никога не се прибираше тъй рано от дача, но тая година от първите есенни студове и се възпалиха венците; Николай Артемевич от своя страна, като завърши лечението си, затъгува за жена си; при това Августина Христиановна замина на гости при братовчедка си в Ревел; а Москва бе дошло някакво си чуждестранно семейство, което показваше пластични пози, des poses plastiquis, описанието на които в Московски ведомости силно възбуди любопитството на Ана Василевпа. Седна дума, по-нататъшното стоене на дача се оказа неудобно и дори, по думите на Николай Артемевич, несъвместимо с неговите „планове“. Последните две седмици се сториха много дълги на Елена. Курнатовски дохожда два пъти, в неделните дни; другите дий беше зает. Той идваше всъщност за Елена, но повече разговаряше със Зоя, на която той много се хареса. „Das ist ein Mann!“ 29 29 Това е истински мъж (нем.). — мислеше си тя, като гледаше мургавото му мъжествено лице и слушаше самоуверените му, снизходителни думи. Според нея никой нямаше такъв чуден глас, никой не умееше така отлично да произнесе: „Имах чес-с-тта“ или: „Много съм доволен.“ Инсаров не отиде у Стахови, но Елена се видя с него веднаж тайно в малката горичка при Москва-река, дето му беше определила среща. Те едва успяха да си кажат няколко думи. Шубин се върна в Москва заедно с Ана Василевпа; Берсенев — няколко дни по-късно.