Иван Тургенев - В навечерието

Инсаров седеше в стаята си и за трети път препрочиташе писмата, изпратени му от България „по човек“ — но пощата се страхуваха да ги пращат. Той беше много разтревожен от тях. На Изток събитията бързо се развиваха: завземането на княжествата от руските войски вълнуваше всички умове; бурята растеше, усещаше се вече полъхът на близка, неизбежна война. Наоколо пламваше пожар и никой не можеше да предвиди накъде ще се насочи, къде ще спре; стари обиди, отдавнашни надежди — всичко се раздвижи. Сърцето на Инсаров силно биеше: и неговите надежди се сбъдваха. „Но не е ли рано? Не е ли напразно?! — мислеше той, като стискаше ръце. — Ние още не сме готови. Но тъй да бъде! Трябва да се тръгва.“

Нещо зашумоля зад вратата, тя бързо се разтвори — и в стаята влезе Елена.

Инсаров цял се разтрепера, хвърли се към нея, падна на колене, прегърна я през кръста и силно притисна глава към нея.

— Ти не ме очакваше? — заговори тя, като едва поемаше дъх. (Тя бързо бе изтичала по стълбата.) Мили! Мили! — Тя сложи двете си ръце на главата му и се огледа. — Ето, значи, къде живееш? Намерих те лесно. Дъщерята на хазаина ти ме доведе. Ние от три дни сме тука. Исках да ти пиша, но си казах по-добре сама ще отида. Дошла съм за четвърт час. Седни, заключи вратата.

Той стана, бързо заключи вратата, върна се при нея и я хвана за ръце. Той не можеше да говори: радостта го задушаваше. Тя с усмивка го гледаше в очите… в тях имаше толкова щастие… и се засрами.

— Почакай — каза тя, като ласкаво отмахна ръцете му, — чакай да си сваля шапката.

Тя развърза панделката на шапката, махна я, свали пелерината от раменете си, поправи косите си и седна на малкия стар диван. Инсаров не мърдаше и я гледаше очарован.

— Но седни де — продума тя, без да вдигне очи към него, като му сочеше място до себе си.

Инсаров седна, но не на дивана, а на пода, в краката й.

— На, свали ръкавиците ми — промълви тя е неравен глас. Ставаше й страшно.

Той започна най-напред да разкопчава, после да смъква едната ръкавица, свлече я до половината и жадно прилепи устни към бялналата се под пея тънка и нежна китка.

Елена потръпна и искаше да го отстрани е другата ръка, но той започна да целува и нея. Елена я дръпна, той отметна глава; тя го погледна в лицето, наведе се и устните им се сляха…

Мина един миг… Тя се изтръгна, стапа, прошепна: „Не, не“ и бързо отиде до писмената маса.

— Нали аз тук съм домакиня, не трябва да имаш тайни от мене — продума тя, като се мъчеше да изглежда безгрижна, и застана е гръб към него. — Колко книжа! Какви са тия писма?

Инсаров свъси вежди.

— Тези писма? — промълви той, като стана от пода. — Можеш да ги прочетеш.

Елена ги повъртя в ръката си.

— Те са толкова много и са изписани така дребно, а аз веднага трябва да си вървя… Остави! Да не са от някоя съперница?… Пък и не са на руски — прибави тя, като прехвърляше тънките листове.

Инсаров се приближи до нея и я докосна. Тя изведнаж се обърна към него, светло му се усмихна и се опря на рамото му.

— Тези писма са от България, Елена; приятелите ми пишат, викат ме.

— Сега? Там?

— Да… сега. Докато има още време, докато може да се премине.

Тя изведнаж обви е ръце шията му.

— Нали ще ме вземеш със себе си?

Той я притисна към сърцето си.

— О, мое мило момиче, о, моята героиня, как изрече тия думи! Но не е ли грешно, не е ли безумно аз, аз, бездомният, самотният, да те отвлека със себе си… И то къде!

Тя му запуши устата.

Тсс… нали щети се разсърдя и няма никога вече да дойда при тебе. Нима не е решено, не е ясно всичко между пас? Нима не съм твоя жена? Нима жената се дели от мъжа си?

— Жените не отиват на война — промълви той с полупечална усмивка.

— Да, когато могат да останат. А нима аз мога да остана тук?

— Елена, ти си ангел!… Но помнели, аз може би ще трябва да замина от Москва… след две седмици. Не мога вече да мисля ни за университетски лекции, нито за довършване на работите си.

— Какво от това? — прекъсна го Елена. — Ти трябва скоро да заминеш? Искаш ли сега още, веднага, тая минута да остана при тебе, с тебе завинаги и да не се върна у дома, искаш ли? Да тръгнем веднага, искаш ли?

Инсаров с удвоена сила я стисна в прегръдките сн.

— Нека ме накаже господ — извика той, — ако върша нещо лошо! От днес ние сме съединени навеки.

— Оставам ли? — понита Елена.

— Не, мое чието момиче; не, мое съкровище. Ти днес ще се върнеш в къщи, но бъди готова. Това нещо не може да се направи изведнаж; трябва хубаво да се обмисли всичко. За това са нужни пари, паспорт…