Иван Тургенев - В навечерието

— Пари имам — прекъсна го Елена, — осемдесет рубли.

— Е, не са много забеляза Инсаров, — но все ще послужат.

— Аз мога да намеря, ще взема взаем, ще поискам от мама… Не, от нея няма да искам… Но може да си продам часовника… Имам обеци, две гривни… огърлица.

— Не е само в парите работата, Елена; паспорта, твоя паспорт, него как ще уредим?

— Да, него как ще уредим? А непременно ли трябва паспорт?

— Непременно. Елена се усмихна.

— Какво ми дойде на ума! Спомням си, бях още малка… Избяга ни прислужницата. Хванаха я, простиха й и тя дълго живя у нас… а все пак всички викаха: Татяна бегълката. Не мислех тогава, че и аз може би ще бъда бегълка като нея.

— Елена, как не те е срам!

— Че какво? Разбира се, по-добре да тръгна с паспорт. Но ако не може…

— Това всичко ние ще уредим после, после, почакай — промълви Инсаров. — Нека само да се опомня, да помисля. Ние с тебе за всичко ще поговорим както трябва. А и аз имам пари.

Елена отмахна с ръка косите, които бяха паднали на челото му.

— О, Дмитрий, колко ще бъде весело да пътуваме двамата!

— Да — каза Инсаров, — а там, където ще отидем…

— Че какво? — прекъсна го Елена. — Нима и да умрем заедно няма да бъде весело? Но не, защо да умрем? Ние ще живеем, ние сме млади. На колко си години? Двадесет и шест?

— Двадесет и шест.

— А аз съм на двадесет. Още много време имаме пред себе си! Ах, ти искаше да избягаш от мене? Не ти била нужна руска любов, българино! Ще видим сега как ще се отървеш от мене! Но какво щеше да стане е нас, ако тогава не бях тръгнала към тебе!

— Елена, ти знаеш какво ме караше да се отстраня! — Зная: влюбил си се и си се изплашил. Но нима не подозираше, че и тебе обичат?

— Кълна се в честта си, Елена, не, Тя изведнаж бързо го целуна.

— Ето за това точно те обичам. А сега сбогом.

— Не можеш ли да останеш още? — попита Инсаров.

— Не, мой мили. Мислиш, че ми беше леко да изляза сама? Четвърт час отдавна мина. — Тя сложи пелерината и шапката си. — А ти ела у нас утре вечер. Не, други ден. Ще бъде натегнато, досадно, но няма какво да се прави, поне ще се видим. Сбогом. Пусни ме. — Той я прегърна за последен път. — Ай — виж! — скъса ми верижката. О, мой несръчни приятелю! Е, нищо. Толкова по-добре. Ще отида на Кузнецкия мост да я дам на поправка. Ако ме попитат, ще кажа, че съм била на Кузнецкия мост. — Тя хвана дръжката на вратата. — А, забравих да ти кажа: господин Курнатовски вероятно тия дий ще ми изправи предложение. Но аз ще му направя…ето какво. — Тя доближи палеца на лявата си ръка до върха на носа си и раздвижи останалите си пръсти във въздуха. — Сбогом. Довиждане. Сега зная пътя… А ти не губи време…

Елена открехна вратата, ослуша се, обърна се към Инсаров, кимна му и се измъкна от стаята.

Цяла минута стоя Инсаров при затворилата се врата и също се ослушва. Дворната врата се тропна. Той отиде при дивана, седна и закри очи с ръка. С него още никога нищо подобно не беше се случвало. „С какво съм заслужил аз такава любов? — мислеше той. — Не е ли сън това?“

Но нежният аромат на резеда, оставен от Елена в неговата бедна, тъмна стаичка, напомняше за посещението й. Заедно с него сякаш бяха останали във въздуха и звуците на младия глас, и шумът на леките, млади стъпки, и топлината и свежестта на младото, девствено тяло.

Инсаров реши да почака още по-сигурни известия, а сам започна да се готви за заминаване. Работата беше много трудна. Собствено за него нямаше никакви пречки: трябваше да си извади паспорт; но как да стане с Елена? Да й се извади паспорт по законен път, беше невъзможно. Да се венчае с нея тайно, а после да се явят пред родителите и… „Те тогава ще ни пуснат мислеше той. А ако не пи пуснат? Ние все пак ще заминем… Но ако те се оплачат… ако… По, по-добре да се помъчим: да извадим някак паспорт.“

Той реши да се посъветва (разбира се, без да споменава имена) с един свой познат, пенсиониран или уволнен прокурор, опитен и стар майстор та всякакви тайни работи. Този почтен човек живееше далече; Инсаров се добра до него, след като пътува цял час е една мръсна кола, и отгоре на всичко не го намери в къщи; на връщане се измокри до кости от внезапно плисналия проливен дъжд. На следната сутрин Инсаров въпреки твърде силното главоболие повторно се запъти към прокурора-пенсионер. Прокурорът го изслуша внимателно, като смъркаше емфие от табакера, украсена с изображение на една пълногръда нимфа, и като разглеждаше под око госта с лукавите си очички, с тютюнев цвят, изслуша го и поиска „по-голяма определеност в изложението на фактическите данни“; но като забеляза, че Инсаров неохотно навлизаше в подробности (той беше дошъл при него със свито сърце), ограничи се да го посъветва да се въоръжи преди всичко с „пепьонзи“ и го помоли да дойде друг път, „когато у вас — прибави той, като смъркаше емфието над, отворената табакера ще се яви доверчивост и ще изчезне недоверчивостта. А паспортът — продължаваше той като че на себе си е дело на човешките ръце; вие например пътувате: кой ви знае Маря Бредихина ли сте или пък Каролина Фогелмайер?“ Чувство на погнуса трепна в Инсаров, но той благодари на прокурора и обеща да намине тия дни.