Иван Тургенев - В навечерието

Осем дни продължи това мъчение. Елена изглеждаше спокойна, но нищо не можеше да яде и не спеше по цели нощи. Тъпа болка беше обхванала цялото й тяло; сякаш главата й беше пълна с някакъв сух, горещ дим. „Нашата госпожица се топи като свещица“ — казваше за нея прислужницата й. Най-сетне на деветия ден настъпи прелом. Елена седеше в гостната до Ана Василевна и без сама да разбира какво прави, й четеше Московски ведомости; Берсенев влезе. Елена го погледна (колко бърз и плах, и проницателен, и тревожен беше първият поглед, който тя всеки път му хвърляше!) и веднага разбра, че той носи добра вест. Той се усмихваше; леко й кимаше с глава: тя стана да го посрещне.

— Той дойде на себе си, спасен е, след една седмица ще бъде съвсем здрав — шепнеше й той.

Елена протегна ръце сякаш за да отклони удар, и нищо не каза, само устните й затрепераха и алена краска се разля по цялото й лице. Берсенев заговори с Ана Василевна, а Елена отиде в стаята си, падна на колене и започна да се моли, да благодари на бога… Леки светли сълзи се лееха от очите й. Тя изведнаж почувствува силна умора, сложи глава на възглавницата, пошепна: „Бедният Андрей Петрович!“ — и веднага заспа с мокри ресници и бузи. Отдавна не беше спала и плакала.

Думите на Берсенев се сбъднаха само отчасти: опасността бе преминала, но силите на Инсаров се възстановяваха бавно и докторът намекваше за дълбоко и общо сътресение на целия организъм. При все това болният стана от леглото и започна да ходи из стаята. Берсенев се премести в квартирата си; но той всеки ден се отбиваше при своя все още слаб приятел и всеки ден както по-рано уведомяваше Елена за състоянието на здравето му. Инсаров не смееше да й пише и само косвено, в разговорите си с Берсенев, загатваше за нея; а Берсенев с престорено равнодушие му разказваше за посещенията си у Стахови, като се мъчеше обаче да му даде да разбере, че на Елена й е било много мъчно, но сега се е успокоила. Елена също не пишеше на Инсаров; тя бе намислила друго.

Веднаж, когато Берсенев току-що й беше съобщил с весело лице, че докторът вече е разрешил на Инсаров да изяде едно котлетче и че той вероятно скоро ще излезе — тя се замисли, наведе очи…

— Отгатнете какво искам да ви кажа — промълви тя.

Берсенев се смути. Той я разбра.

— Вероятно — отговори той, като погледна настрана — искате да ми кажете, че желаете да го видите.

Елена почервеня и едва чуто произнесе:

— Да.

— Че какво. Това за вас, мисля, е много лесно.

„Фу — помисли той, — какво отвратително чувство в сърцето ми!“

— Искате да кажете, че аз и по-рано. — продума Елена. — Но се страхувам… сега той, вие казвате, рядко остава сам.

— На това не е мъчно да се помогне — възрази Берсенев, като продължаваше да не я гледа. — Да го предизвестя, разбира се, не мога; но ми дайте една бележка. Кой може да ви забрани да му пишете като на добър познат, на когото съчувствувате? Тук няма нищо осъдително. Определете му… т.е. пишете му кога ще го…

— Съвестно ми е — шепнеше Елена.

— Дайте бележката, аз ще я занеса.

— Това не е нужно, а аз исках да ви помоля… не ми се сърдете, Андрей Петрович… не отивайте утре при него.

Берсенев захапа устни.

— А! Да, разбирам, много добре, много добре. — И като добави още две-три думи, бързо си тръгна.

„Толкова по-добре, толкова по-добре — мислеше той, забързан към къщи. — Не съм открил нищо ново, но толкова по-добре. Що за желание да се навираш в чуждо гнездо! Не се разкайвам за нищо, аз направих каквото ми заповядваше съвестта, но сега стига. Да правят, каквото щат! Ненапразно баща ми ми е казвал: ние с тебе, братко, не сме сибарити, не сме аристократи, не сме глезени от съдбата и от природата, ние дори не сме мъченици — ние сме труженици, труженици и труженици. Препасвай кожената си престилка, труженико, и застани на работния си стан, в тъмната работилница! А слънцето нека свети на другите! И нашият безшумен живот има своя гордост и свое щастие!“

На другата сутрин Инсаров получи по градската поща късичка бележка. „Чакай ме — пишеше му Елена — и нареди да не приемат никого. А. П. няма да дойде.“

Инсаров прочете бележката на Елена и веднага почна да подрежда стаичката си, помоли хазайката си да изнесе шишетата с лекарства, свали халата, облече сюртука си. От слабост и от радост главата му се въртеше и сърцето му биеше. Краката му се подкосиха: той се отпусна на дивана и започна да гледа часовника. „Сега е дванадесет без четвърт — си каза той, — преди дванадесет тя не може да дойде, ще мисля за нещо друго през тоя четвърт час, иначе не мога да издържа, Преди дванадесет тя не може…“