Иван Тургенев - В навечерието

— Вие сте красноречив като Питагор — забеляза Шубин, — но знаете ли какво бих ви посъветвал?

— Какво?

— Когато Августина Христиановна се върне… вие ме разбирате?

— Е да; какво?

— Когато я видите… следите ли развитието на мисълта ми?

— Е да, да.

— Опитайте се да я понатупате: какво ли ще излезе от това?

Николай Артемевич се извърна възмутено.

— Мислех, че ще ми даде някакъв наистина умен съвет. Но какво може да се очаква от и е го! Артист, човек без принципи…

— Без принципи! А виж, казват, вашият фаворит, господин Курнатовски, е човек с принципи, вчера е спечелил от вас сто сребърни рубли. Това вече е неделикатно, съгласете се.

— Че какво? Играхме на пари. Разбира се, аз можех да очаквам… Но него така малко умеят да го ценят в тая къща.

— Какво ли си е помислил: „Да става, каквото ще! — подзе Шубин. — Дали ще ми стане тъст, или не — това е още скрито в урната на съдбата, а сто рубли са хубаво нещо за човек, който не взема подкупи.“

— Тъст!… Какъв тъст съм аз, да го вземе дяволът? Vous revez, mon cher. 32 32 Вие бълнувате, драги мой (фр.). Разбира се, всяко друго момиче би се зарадвало на такъв кандидат. Разсъдете сам: човек смел, умен, сам се е издигнал, в две губернии теглел каиша…

— В …ска губерния губернатора за носа водил — забеляза Шубин.

— Много е възможно. Навярно така е трябвало. Практичен, предприемчив…

— И на карти добре играе — пак забеляза Шубин.

— Е де, и на карти добре играе. Но Елена Николаевна… Можеш ли да я разбереш? Любопитен съм ще се намери ли човек, който би се наел да разбере какво иска тя. Ту е весела, ту скучае; отслабне изведнаж така, че не ти се ще да я гледаш, а после изведнаж се поправи, и всичко това без всякаква видима причина…

Влезе един неугледен лакей с поднос, на който имаше чашка кафе, съд с каймак и сухари.

— Бащата харесва кандидата — продължи Николай Артемевич, като размахваше сухара, — а дъщерята не ще и да знае! Хубаво е било в предишните патриархални времена, но сега ние всичко изменихме. Nous avons change tout ca. Сега госпожицата разговаря, с когото си иска, чете, каквото си иска; тръгва сама из Москва, без лакей, без прислужница, като в Париж; и всичко това е прието. Тия дни питам: къде е Елена Николаевна? Казват, благоволи да излезе. Къде? Неизвестно. Какво — това ред ли е?

— Вземете си чашката и освободете човека — промълви Шубин. — Сам вие казвате, че не трябва devant les domestiques — прибави той тихо.

Лакеят погледна изпод вежди Шубин, а Николай Артемевич взе чашката, наля си каймак и сграбчи десетина сухара.

— Исках да кажа — започна той, щом лакеят излезе, — че аз не знача нищо в тая къща. Това е. Защото в наше време всички съдят по външността: някой човек може да е и празен, и глупав, но държи ли се важно — уважават го; а друг може би има таланти, които биха могли… биха могли да принесат голяма полза, но от скромност…

— Вие държавен човек ли сте, Николенка? — попита Шубин с тънък гласен.

— Стига палячовщини! — извика сърдито Николай Артемевич. — Вие се забравяте! Ето ви ново доказателство, че аз не знача нищо в тая къща, нищо!

— Ана Василевна ви притеснява… Нещастният! — продума, като се протегна, Шубин. — Ех, Николай Артемевич, ние и двамата сме виновни! По-добре да бяхте приготвили някакво подаръче за Ана Василевна. Тия днй й е рожденият ден, а вие знаете колко и е скъп и най-малкият знак на внимание от ваша страна.

— Да, Да — бързо отговори Николай Артемевич, — много ви благодаря, че ми напомнихте. Разбира се, разбира се; непременно. И ето аз имам нещичко: фермоарче, тия дни го купих от Розенщраух; само не зная наистина, ще влезе, ли в работа?

— Вие сте го купили за оная, за ревелската жителка, нали?

— Тоест…, аз… да… мислех…

— Е, в такъв случай навярно ще влезе в работа.

Шубин стана от стола.

— Къде ще бъдем тая вечер, Павел Яковлевич, а? — попита Николай Артемевич, като го поглеждаше любезно в очите.

— Но нали вие ще отидете в клуба?

— След клуба… след клуба.

Шубин пак се протегна.

— Не, Николай Артемевич, утре трябва да работя. Друг път. — И той излезе.

Николай Артемевич се намръщи, прекоси два пъти стаята, взе от бюрото кадифената кутийка с „фермоарчето“ и дълго го разглежда и бърса с кърпата си. После седна пред огледалото и се зае старателно да разчесва гъстата си черна коса е важен израз на лицето, наклоняваше главата си ту надясно, ту наляво, издуваше с езпк бузата си и не сваляше очи от прическата си. Някой се изкашля зад гърба му: той се обърна и видя дакся, който му бе донесъл кафето.