Иван Тургенев - В навечерието

— Какво искаш? — попита го той. Николай Артемевич — продума с някаква тържественост лакеят, вие сте наш господар!

— Зная; после?

— Николай Артемевич, вие не ми се сърдете; само че аз, който служа при ваша милост от малък, от робско, значи, усърдие трябва да съобщя на ваша милост…

— Но какво има?

Лакеят се запъна.

— Вие благоволихте да кажете — започна той, че не благоволявате да знаете къде си позволява да се отлъчва Елена Николаевиа. А на мене това ми стана известно.

— Какво дрънкаш, глупак?!

— Ваша воля, само че аз преди четири дни я видях как благоволи да влезе в една къща.

— Къде? Какво? Каква къща?

…… На …ска уличка до Поварска. Не е далеч оттука. Аз и вратаря попитах; какво, казвам, у вас тука какви хора живеят?

Николай Артемевич затропа с крака.

— Млък, безделнико! Как смееш?… Елена Николаевиа поради своята добрина посещава бедните, а ти… Вън, глупако!

Изплашеният лакей хукна към вратата.

— Стой! — извика Николай Артемевич. — Какво ти каза вратарят?

— Ами ни-нищо не ми каза. Казва, сту… студент.

— Мълчи, безделнико! Слушай, мерзавец, ако ти макар насън някому проговориш за това…

— Моля ви се…

— Мълчи! Ако ти само гъкнеш… ако някой …ако аз науча… И под земята място няма да си намериш! Чуваш ли? Махай се!

Лакеят изчезна.

„Господи боже мой! Какво значи това? — помисли Николай Артемевич, като остана сам. Какво ми каза тоя простак? А? Трябва обаче да науча коя е тая къща и кой живее там. Сам трябва да отида. Ето докъде я докарахме накрая!… Un laquais! Quelle humiliation!“ 33 33 Един лакей! Какво унижение! (фр.)

И като повтори високо: „Un laquais!“ Николай Артемевич заключи фермоара в бюрото и се запъти към Ана Василевна. Намери: я в леглото, с превързана буза. Но страдалческият й вид; само го раздразни и той много скоро я разплака.

Между това бурята, която се готвеше на Изток се разрази: Турция обяви воина на Русия; срокът определен за изпразване на княжествата, вече беше минал; близък беше вече денят на Синопския погром. Последните писма, които получи Инсаров, настойчиво го викаха в родината. Здравето му все още не се беше поправило; той кашляше, усещаше слабост, леки пристъпи на треска, но почти не седеше в къщи. Душата му гореше, той вече не мислеше за болестта си. Непрекъснато сновеше из Москва, срещаше се тайно с разни лица, пишеше по цели нощи, губеше се по цели дни; на хазаина си съобщи, че скоро заминава, и предварително му подари скромните си мебели. От своя страна Елена също така се готвеше за заминаване. Една дъждовна вечер тя седеше в стаята си и като поръбваше кърпички, с неволно униние се вслушваше във виенето на вятъра. Прислужницата й влезе и каза, че татко й е в спалнята на майка й и я вика там… „Маминка плаче — пошепна тя след Елена, която вече излизаше, — а татко се сърди…“

Елена леко сви рамене и влезе в спалнята на Ана Василевна. Добродушната съпруга на Николай Артемевич беше полулегнала в едно кресло и миришеше кърпичка с одеколон; самият той стоеше до камината, закопчал всички копчета на сюртука си, с висока, твърда връзка и твърдо колосана яка, като смътно напомняше с осанката си някакъв парламентарен оратор. С ораторско движение на ръката показа на дъщеря си стол и когато тя, неразбрала движението му, въпросително го погледна, той промълви с достойнство, но без да обърне глава: „Моля ви, седнете.“ (Николай Артемевич винаги говореше с жена си на вие, а с дъщеря си в извънредни случаи.)

Елена седна.

Ана Василевна сълзливо се изсекна. Николай Артемевич сложи дясната си ръка на гърдите под сюртука.

— Повиках ви, Елена Николаевна — започна той след продължително мълчание, — да се обясня с вас, или по-добре казано, да поискам от вас обяснения. Аз съм недоволен от вас, или не — това е твърде слабо казано; вашето поведение ме огорчава, оскърбява ме — мене и вашата майка… вашата майка, която виждате тука.

Николай Артемевич използуваше само басовите тонове на гласа си. Елена мълчаливо го погледна, после погледна Ана Василевна — и побледня.

— Беше време — започна отново Николай Артемевич, — когато дъщерите не си позволяваха да гледат отвисоко на родителите си, когато родителската власт караше непокорните да треперят. Това време, за съжаление, мина; така поне мислят мнозина; но повярвайте, още съществуват закони, които не позволяват … не позволяват… с една дума, още съществуват закони. Моля ви да обърнете внимание на това: съществуват закони.