Иван Тургенев - В навечерието

Вратата се отвори и в тънка копринена рокля, цяла бледа и свежа, млада, щастлива влезе Елена и със слаб радостен вик падна на гърдите му.

— Ти си жив, ти си мой — повтаряше тя, като прегръщаше и галеше главата му. Той цял замря, той се задъхваше от тая близост, от тия докосвания, от това щастие.

Тя седна до него, притисна се и започна да го гледа с онзи смеещ се, ласкав и нежен поглед, който свети само в женските любещи очи.

Лицето й внезапно се натъжи.

— Колко си отслабнал, мой бедни Дмитрий — каза тя, като прокара ръка но бузата му, — каква брада имаш!

— И ти си отслабнала, моя бедна Елена — отговори той, като целуваше пръстите й. Тя весело разтърси къдрите си.

— Това няма значение. Ще видиш как ще се поправим! Бурята връхлетя както в онзи ден, когато се срещнахме в параклиса, връхлетя и отмина. Сега ще живеем!

Той й отговори само с усмивка.

— Ах, какви дни, Дмитрий, какви жестоки дни! Как ли хората преживяват ония, които обичат? Аз всеки път знаех предварително какво ще ми каже Андрей Петрович, наистина: моят живот замираше и се подемаше заедно с твоя. Да живее моят Дмитрий!

Той не знаеше какво да й каже. Искаше му се да се хвърли в краката й.

— Забелязах и друго — продължаваше тя, като отхвърляше назад косите му — (много неща забелязах през времето, докато бях свободна), когато човек е много, много нещастен, с какво глупаво внимание следи всичко, което става около него! Аз просто понякога се заглеждах в някоя муха, а в душата ми такъв студ и ужас! По всичко това мина, мина, нали? Всичко е светло в бъдещето, нали?

— За мене ти си бъдещето — отговори Инсаров, — за мене е светло.

— Ами за мене! Помниш ли тогава, когато бял при тебе, не последния път… не, не последния път — повтори тя е неволно потръпване, — а когато говорихме с тебе, аз, сама не зная защо, споменах за смъртта; дори не подозирах тогава, че тя ни е дебнела. Но нали ти сега си здрав?

— Много по-добре съм, почти съм здрав.

— Ти си здрав, ти не умря. О, колко съм щастлива?

Настъпи кратко мълчание.

— Елена? — извика Инсаров.

— Какво, мой мили?

— Кажи ми, пе ти ли е минавало през ума, че тая болест ни е пратена за наказание?

Елена сериозно го погледна.

Тая мисъл ми мина през, ума, Дмитрий. Но помислих: за какво ще бъда наказана? Какъв дълг съм престъпила, с какво съм съгрешила? Може би съвестта ми не е както на другите, но тя мълчеше; или може би аз съм виновна пред тебе? Ще ти попреча, ще те спра…

— Ти няма да ме спреш, Елена, ние ще тръгнем заедно.

— Да, Дмитрий, ние ще тръгнем заедно, аз ще тръгна с тебе… Това е мой дълг. Аз те обичам… друг дълг аз не зная.

— О, Елена! — промълви Инсаров. — Какви здрави вериги ми слага всяка твоя дума!

— Защо да говорим за вериги! — подзе тя. — Ние с тебе сме свободни хора. Да — продължаваше тя, като гледаше замислено пода, а с едната ръка както преди гладеше косите му, — много преживях в последно време, за което никога не съм имала и представа! Ако някой ми бе предсказал, че аз, госпожицата, благовъзпитаната, ще излизам сама от къщи под разни измислени предлози, и то къде? — в квартирата на един млад човек — какво негодувание бих почувствувала! А всичко това стана и аз не чувствувам никакво негодувание. Ей богу! — прибави тя и се обърна към Инсаров.

Той я гледаше с такъв израз на обожание, че тя тихо свлече ръка от косите към очите му.

— Дмитрий — започна тя отново, — но ти не знаеш, че аз те видях, там, на това страшно легло, видях те в ноктите на смъртта, в безсъзнание…

— Ти си ме видяла?

— Да.

Той помълча.

— И Берсенев беше тука?

Тя кимна с глава. Инсаров се наведе към нея.

— О, Елена! — прошепна той. Не смея да те гледам.

— Защо? Андрей Петрович е толкова добър! Аз не се срамувах от него. И защо да се срамувам? Аз съм готова да кажа на целия свят, че съм твоя… А на Андрей Петрович се доверявам като на брат.

— Той ме спаси! — възкликна Инсаров. Той е пай-благородният, най-добрият човек!

— Да… И знаеш ли, че за всичко аз съм задължена нему? Знаеш ли, че той пръв ми каза, че ме обичаш? И ако можех всичко да открия… Да, той е най-благородният човек.

Инсаров погледна втренчено Клепа.

— Той е влюбен в тебе, нали? Елена наведе очи.

— Той ме обичаше — продума тя полугласно.

Инсаров силно й стисна ръката.

О, вие, русите — каза той, имате златни сърца! И той, той се грижеше за мене, той не спеше по цели нощи… И ти, ти, мой ангел… Нито укор, нито колебание … и всичко това за мене, за мене!…