Габриел Маркес - Сто години самота

— А сега, госпожи и господа, ще покажем ужасното доказателство за жената, която ще трябва да бъде обезглавявана всяка вечер по това време в продължение на сто и петдесет години за наказание, дето е видяла каквото не трябва.

Хосе-Аркадио и момичето не присъствуваха на обезглавяването. Отидоха в нейната палатка, където се зацелуваха с отчаяна притома и започнаха да смъкват дрехите си. Циганката махна навлечените един върху друг корсети, многобройните фусти и колосани дантели и ненужния телен корсаж, товара гердани и всъщност се превърна в нищо. Беше една хилава жабка, с едва наболи гърди и толкова слаби крака, че не надминаваха в диаметър ръцете на Хосе-Аркадио, но имаше такава решителност и горещина, че те заменяха крехкостта й. Но Хосе-Аркадио не можеше да й отговори, защото бяха в своего рода публична палатка, през която циганите минаваха с нещата си от цирка и уреждаха работите си и дори се помайваха край леглото, за да хвърлят по някой зар. Провесената на средния прът лампа осветяваше цялата обстановка. В една от почивките между милувките Хосе-Аркадио се изтегна в леглото, без да знае какво да прави, а момичето се мъчеше да го насърчи. Малко след това влезе циганка с разкошна плът, придружена от някакъв мъж, който не беше от трупата, ала не беше и от селото, и двамата почнаха да се разсъбличат пред леглото. Без да иска, жената съзря Хосе-Аркадио и огледа със своеобразен патетичен плам неговото великолепно полегнало животно.

— Момче — възкликна тя, — господ да ти го поживи.

Сподвижницата на Хосе-Аркадио помоли да ги оставят на мира и двойката легна на пода, току до леглото. Страстта на другите пробуди треската на Хосе-Аркадио. При първия досег костите на момичето сякаш щяха да изхвръкнат от ставите в безредно пукане като кутия с плочки за домино, а кожата й се размаза в бледа пот; очите й се напълниха със сълзи и цялото й тяло изпусна някакво зловещо изохкване и смътен мирис на тиня. Но понесе нечовешката прегръдка с възхитителна смелост и твърдост на характера. Тогава Хосе-Аркадио се почувствува вдигнат във въздуха към някакво състояние на херувимско вдъхновение, където сърцето му се разтвори в извор от нежни непристойности, които влизаха през ушите на момичето и излизаха през устата му, преведени на нейния език. Беше четвъртък. В събота през нощта Хосе-Аркадио си върза червен парцал на главата и замина с циганите.

Щом откри отсъствието му, Урсула го търси из цялото село. В разтурения цигански лагер имаше само разпилени отпадъци сред още димящата пепел на угасените огнища. Някой, който се въртеше там да търси мъниста из боклука, каза на Урсула, че предната нощ видял сина й в блъсканицата на трупата да бута количката с клетката на човека-пепелянка.

— При циганите се хванал! — викна тя на мъжа си, който не беше дал ни най-малък признак на безпокойство от изчезването.

— Дано излезе вярно — каза Хосе-Аркадио Буендия, като чукаше в хаванчето вече хиляда пъти чуканата и отново загрявана материя. — Така ще се научи да бъде мъж.

Урсула попита откъде си бяха заминали циганите. Питаше по пътя, който й посочиха, и вярвайки, че още има време да го настигне, се отдалечаваше от селото, докато съзна, че се намира толкова далеч, та вече не помисли за връщане. Хосе-Аркадио Буендия не откри отсъствието на жена си чак до осем часа вечерта, когато остави материята да се загрява в постелка от оборски тор и отиде да види какво ли й става на малката Амаранта, че е пресипнала от плач. За няколко часа събра група добре съоръжени мъже, тури Амаранта в ръцете на една жена, която предложи да я кърми, и се изгуби по невидими пътеки да търси Урсула. Аурелиано ги придружи. Някакви рибари туземци, чийто език не познаваха, със знаци им показаха на разсъмване, че не били виждали никого. След тридневно безполезно търсене върнаха се в селото.

Седмици наред Хосе-Аркадио Буендия се остави да бъде надвиван от покрусата. Като майка се грижеше за малката Амаранта. Къпеше я, сменяше й дрехите, по четири пъти на ден я водеше да я кърмят и даже й пееше вечер песните, които Урсула никога не съумя да изпее. Веднъж Пилар Тернера предложи да върши къщните работи, докато се завърнела Урсула. Аурелиано, чийто загадъчен предусет се бе изострил в нещастието, изпита проблясък на ясновидство, щом я видя да влиза. Тогава узна, че по някакъв необясним начин тя е виновна за бягството на брат му и за последвалото го изчезване на майка му, и тъй я подгони с някаква мълчалива и неумолима враждебност, че жената повече не стъпи в къщата.