Габриел Маркес - Сто години самота

Времето сложи всяко нещо на мястото му. Хосе-Аркадио Буендия и синът му не узнаха кога отново се озоваха в лабораторията, изтупаха праха, запалиха огъня в жарника и отново се отдадоха на търпеливото обработване на материята, заспала от месеци в постелката си от оборски тор. Дори Амаранта, легнала в кошче от ракита, наблюдаваше с любопитство всепоглъщащата работа на баща си и брат си в разредената от живачните пари стаичка. По едно време, месеци след заминаването на Урсула, взеха да стават чудновати работи. Една празна стъкленица, която дълго време стоя забравена в шкафа, натежа толкова много, че беше невъзможно да я помръднат. Тенджерата с вода, поставена върху работната маса, половин час вря без огън, докато се изпари напълно. Хосе-Аркадио Буендия и синът му наблюдаваха тия явления с уплашено ликуване, без да успеят да си ги обяснят, но ги тълкуваха като предвестия на материята. Един ден кошчето на Амаранта се раздвижи от собствен подтик и направи пълна обиколка из стаята пред слисания Аурелиано, който побърза да го спре. Но баща му не трепна. Постави кошчето на мястото му и го върза за крака на масата, убеден, че очакваното събитие неизбежно приближава. Тогава Аурелиано го чу да казва:

— Ако не се боиш от господа, бой се от металите.

Изведнъж, почти пет месеца след своето изчезване, Урсула се появи. Дойде възбудена, подмладена, в нови дрехи с непозната за селото кройка. Хосе-Аркадио Буендия едва можа да понесе удара.

— Това било то — ревеше той. — Знаех си аз, че ще стане. — И той наистина го вярваше, защото в своите продължителни заключвания, докато обработваше материята, в дъното на душата си се молеше чаканото чудо да не бъде намирането на философския камък, нито освобождаването на полъха, който оживява металите, нито способността да превръща в злато пантите и ключалките на къщата, а това, което сега се беше случило: завръщането на Урсула. Но тя не споделяше неговата шумна радост. Даде му една условна целувка, сякаш не бе отсъствувала повече от час, и му рече:

— Покажи се на вратата.

Хосе-Аркадио Буендия дълго време не можа да се съвземе от изумление, когато излезе на улицата и видя тълпата. Не бяха цигани. Бяха мъже и жени като нея, с прави коси и кафява кожа, които говореха същия език и се оплакваха от същите болки. Водеха мулета, натоварени с ядива, волски коли с мебели и домашни потреби, чисто и просто земеделски сечива, без превземки изложени за продан от търгашите на всекидневната действителност. Идеха от другата страна на тресавището, само на два дни път, където имаше селища, получаващи поща всеки месец, и познаваха машините на благоденствието. Урсула не бе догонила циганите, но намери пътя, който мъжът и не можа да открие в своето пропаднало търсене на великите изобретения.

Синът на Пилар Тернера бе отнесен в къщата на дядото и бабата на втората седмица от раждането си. Урсула го прие с нежелание, още веднъж победена от ината на своя мъж, който не можа да търпи мисълта една издънка от неговата кръв да плава на произвола, но наложи условието да се крие от детето истинската му самоличност. Макар че получи името Хосе-Аркадио, започнаха да му казват просто Аркадио, за да избягнат объркванията. По онова време имаше такова оживление в селището и такова сноване из къщата, че гледането на децата стана нещо второстепенно. Предоставиха ги на Виситасион 15 15 Посещение, гост, посетител. , индианка от провинцията Гуахиро, която пристигна в селището с брат си, бягайки от някаква чума-безсънница, която бичувала племето им от години. И двамата бяха толкова послушни и услужливи, че Урсула ги взе да й помагат в домашната работа. Така Аркадио и Амаранта проговориха езика гуахиро преди испанския и се научиха да пият бульон от гущери и да ядат паешки яйца, без да разбере Урсула, защото тя беше прекалено заета в една обещаваща търговия с карамелови животинчета. Макондо беше преобразено. Хората, които пристигнаха с Урсула, разнесоха вестта за доброто качество на земята му и облагодетелствуваното й положение спрямо тресавището, тъй че някогашното голо село съвсем скоро се превърна в оживено селище с дюкяни и занаятчийски работилници и постоянен търговски път, откъдето дойдоха първите араби по чехли и с халки на ушите, да разменят стъклени гердани за папагали гуакамайя. Хосе-Аркадио Буендия не отдъхна нито миг. Омаян от една непосредствена действителност, която тогава му се видя по-фантастична, отколкото ширния свят на неговото въображение, той изгуби всякакъв интерес към алхимическата лаборатория, остави да почива омаломощената от дългомесечното обработване материя и отново стана предприемчивият мъж от ония първи времена, който решаваше прокарването на улиците и разположението на новите къщи тъй, че никой да не ползва повече предимства от другите. Придоби такова влияние сред новодошлите, че не се положиха основи, нито се прокараха заграждения, без да бъде попитан, и бе определено той да ръководи разпределянето на земята. Когато отново дойдоха циганите-циркаджии, сега пък обърнали скитащия панаир в огромно заведение за хазартни игри и фокуси, те бяха посрещнати с шумна радост, защото хората помислиха, че Хосе-Аркадио ще се върне с тях. Но Хосе-Аркадио не се върна, нито пък докараха човека-пепелянка, който, мислеше си Урсула, беше единственият, способен да им донесе вест от сина й, тъй че на циганите не им разрешиха да се настанят в селището, нито пък да стъпят в него за в бъдеще, понеже бяха счетени за пратеници на сладострастието и извратеността. Хосе-Аркадио Буендия обаче бе изрично ясен, в смисъл, че древното племе на Мелкиадес, което с хилядолетната си мъдрост и баснословните си изобретения допринесе за възвеличаване на селото, винаги ще намери вратите отворени. Но племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание.