По онова време в къщата идваше една весела, цапната в устата и предизвикателна жена, която помагаше в домашните работи и знаеше да чете бъдещето с карти. Урсула й говори за сина си. Мислеше, че неговата несъразмерност е нещо толкова противоестествено, колкото и свинската опашка на братовчеда. Жената се изсмя със смях, който отекна из цялата къща като пръсване на стъкло.
— Напротив — рече тя, — щастлив ще бъде. — За да потвърди своето предсказание, след няколко дни донесе в къщата картите и се заключи с Хосе-Аркадио в един килер до кухнята. Постави съвсем спокойно картите върху стария дърводелски тезгях и заговори за нещо, докато момчето чакаше край нея по-скоро отегчено, отколкото увлечено. Изведнъж тя протегна ръка и го докосна.
— Страшен си — каза тя, искрено уплашена, и това бе всичко, което можа да каже.
Хосе-Аркадио усети, че костите му се изпълват с пяна, че изпитва немощен страх и ужасно желание да плаче. Жената не му направи никакъв намек. Но Хосе-Аркадио продължи да я търси цяла нощ из мириса на дим, който тя носеше под мишниците и който се пъхна под кожата му. Искаше да бъде по всяко време с нея, искаше никога да не излязат от килера и да му каже „страшен си“ и да го докосне отново и пак да му каже „страшен си“. Един ден не можа да издържи и отиде да я търси у дома й. Направи едно сериозно, непонятно посещение, седнал в стаята, без дума да продума. В този миг не я пожела. Намираше я различна, напълно чужда на образа, който му внушаваше нейният мирис, сякаш беше друга. Изпи кафето и напусна къщата подтиснат. Тази нощ, в уплахата от будуването, той я пожела отново с една груба притома, но тогава не я искаше каквато бе в килера, а каквато беше онзи подиробед.
След няколко дни най-неочаквано жената го извика у дома си, където беше самичка с майка си, и го накара да влезе в спалнята под предлог, че ще му покаже номер с карти. Тогава така безочливо го опипа, че той изживя разочарование след първоначалното потръпване и изпита повече страх, отколкото удоволствие. Тя го помоли през нощта да отиде и я намери. Той се съгласи, просто за да се отърве по-скоро от нея, понеже знаеше, че няма да е способен да иде. Но през нощта, в пламналото легло разбра, че трябва, макар и неспособен на това, да я търси. Заоблича се пипнешком, чуваше в тъмното уталоженото дишане на брат си, сухата кашлица на баща си в съседната стая, астмата на кокошките в двора, бръмченето на комарите, блъскането на сърцето си и безмерната глъчка на света, която не бе забелязал дотогава, и излезе на заспалата улица. От все сърце желаеше вратата да бъде залостена, а не просто притворена, както му бе обещала. Но беше отворена. Бутна я с върха на пръстите си и пантите изпуснаха зловещо и отчетливо изпъшкване, което отекна вледеняващо във вътрешностите му. Още щом влезе ребром и стараейки се да не вдига шум, усети мириса. Все още беше в стаичката, където тримата братя на жената висяха в хамаците си в положения, които не познаваше и не можеше да определи в мрачината, така че оставаше само да я прекоси опипом, да бутне вратата на спалнята и там да се оправи, тъй че да не обърка леглото. Успя да го стори. Блъсна се о въжетата на хамаците, които бяха по-ниско, отколкото бе предположил, и един мъж, който дотогава хъркаше, се размърда насън и каза с някакво разочарование: „Сряда беше“. Когато бутна вратата на спалнята, не можа да избегне стърженето по неравния под. Изведнъж в непрогледната тъмнина той разбра с непоправима носталгия, че се е заблудил напълно. В тясната стая спяха майката, другата й дъщеря с мъжа си и двете деца и жената, която може би не го очакваше. Би могъл да се води по мириса, ако мирисът не беше из цялата къща, толкова измамлив и в същото време толкова определен, колкото е бивал винаги в неговата кожа. Дълго време стоя неподвижен и се питаше учуден как е стигнал до тази пропаст от беззащитност, когато една ръка, протегнала всички пръсти, опипвайки въздуха, докосна лицето му. Не се изненада, защото, без да знае, той го бе очаквал. И се довери на онази ръка и в едно ужасно състояние на изтощеност остави да бъде заведен до някакво място без форми, където му свалиха дрехите и го раздрусаха като чувал с картофи, и го обърнаха налице и наопаки в една бездънна тъмнина, в която ръцете му бяха излишни, където вече не миришеше на жена, а на амоняк, и където смътно съзнаваше, че върши нещо, което отдавна желаеше да прави, но което никога не си бе въобразявал, че в действителност може да направи, и без да знае как го правеше, защото не знаеше къде му са краката и къде главата, нито пък краката на кого и главата на кого, и чувствуваше, че не може да понася повече ледения шум на дробовете си и вятъра на червата си, и страха, и шеметния копнеж да избяга и едновременно да остане завинаги в оная ожесточена тишина и в оная ужасяваща самота.
Читать дальше