Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Горкият баща не допускаше какъв страшен удар го очаква.

Като отиде у Корантен, Брюно, неговият доверен прислужник, който познаваше Пейрад, му каза:

— Господинът замина…

— За дълго ли?

— За десет дни!

— Къде?

— Не зная!…

„Ах, божичко, започвам да оглупявам! Питам го къде е заминал… като че ли споделяме такива неща“ — каза си той.

Няколко часа преди момента, в който щяха да събудят Пейрад в таванската стаичка на улица Сен-Жорж, пред херцог дьо Гранлийо се представи дошлият от извънградската си къща в Паси Корантен, облечен като прислужник от знатен дом. На ревера на черния му Фрак се открояваше лентичката на „Почетния легион“. Той се бе гримирал като старец: силно набръчкано, смъртнобледо лице, обкръжено от напудрени коси. Очите му бяха скрити зад очила с рогови рамки. С една дума, приличаше на стар началник-канцелария. Щом каза името си (господин дьо Сен-Дьони), въведоха го в кабинета на херцога, където завари Дервил; той четеше писмото, продиктувано от самия него на един от агентите му — човека, натоварен с писмените дела. Херцогът дръпна Корантен настрана, за да му обясни онова, което Корантен вече знаеше. Господин дьо Сен-Дьони го изслуша хладно и почтително; забавно му бе да изучава този голям велможа, да прониква чак до облечения в кадифе скелет, да изважда на светло този живот, чиято цел и тогава, и по-късно бе да играе вист и да поддържа доброто име на дома Гранлийо. Благородниците са толкова наивни спрямо по-ниско стоящите от тях хора, че не се наложи Корантен да задава смирено много въпроси на господин дьо Гранлийо, за да предизвика безочливи забележки.

— Мен ако питате, господине — каза Корантен на Дервил, след като, както бе редно, го представиха на адвоката, — добре е да тръгнем още тази вечер за Ангулем с дилижанса за Бордо, който се движи толкова бързо, колкото и пощенската кола; не ни трябват повече от шест часа престой там, за да получим исканите от херцога сведения. Ако добре съм разбрал ваша светлост — обърна се той към херцога, — достатъчно е да разберем дали е възможно сестрата и зетят на господин дьо Рюбампре да са му дали милион и двеста хиляди франка?…

— Отлично разбрано — отвърна перът на Франция.

— Ние ще се върнем след четири дни — продължи Корантен към Дервил, — така че от това нито вашите, нито моите работи ще пострадат.

— Това беше единственото ми възражение пред негова светлост — отвърна Дервил. — Сега е четири, отивам да кажа две думи на първия си помощник и да стегна пътната си чанта; ще вечерям и в осем часа ще бъда… Но дали ще има места? — прекъсна се той с въпрос към Сен-Дьони.

— Разчитайте на мене — каза Корантен. — Елате в осем часа пред главната канцелария на транспортната служба; и да няма места, ще наредя да намерят, защото само така трябва да се служи на негова светлост херцог дьо Гранлийо.

— Господа — каза херцогът неимоверно любезно, — не ви изказвам още благодарността си.

Като сметнаха, че тези думи са знак за тръгване, Корантен и адвокатът се поклониха и излязоха. В момента, когато Пейрад разпитваше слугата на Корантен, господин дьо Сен-Дьони и Дервил, настанени в дилижанса за Бордо, се разглеждаха мълчаливо при изходния пункт от Париж. На другата сутрин, докато пътуваха от Орлеан за Тур, отегчилият се Дервил стана разговорлив и Корантен благоволи да го позабавлява, запазвайки обаче разстоянието помежду им; той го остави да вярва, че се числи към дипломатите и че с покровителството на херцог дьо Гранлийо се надява да стане генерален консул. Два дни след заминаването им от Париж Корантен и Дервил спряха в Манл за голямо учудване на адвоката, който мислеше, че отиват в Ангулем.

— В това градче ще получим точни сведения за госпожа Сешар — обясни Корантен на Дервил.

— Значи, я познавате? — запита Дервил изненадан, че Корантен е така добре осведомен.

— Разпитах кондуктора, понеже разбрах, че е от Ангулем, и той ми каза, че госпожа Сешар живее в Марсак, а Марсак е само на една левга от Манл. Казах си, че сигурно тук ще разберем по-добре истината, отколкото в Ангулем.

„Освен това — помисли си Дервил — нали господин херцогът ми обясни, че аз съм само свидетел на разследването, което ще прави този доверен човек…“

Собственик на странноприемницата в Манл, наречена „Ла Бел-Етоал“, беше едни от онези разплути от тлъстина мъже, за които се боиш, че едва ли ще ги намериш живи при обратното пътуване, но които и десет години по-късно все ще си стоят на прага на вратата, с все същите месища, с все същата памучна шапчица, със същата престилка, същия нож, същите мазни коси и същата тройна брадичка; описанието им се среща у всички романисти, като се започне от безсмъртния Сервантес и се стигне до безсмъртния Уолтър Скот. Те всички се смятат за големи готвачи, предлагат ви какво ли не, а в края на краищата ви донасят мършаво пиле и зеленчук, сварен с гранясало масло. Всички хвалят тънките си напитки, а ви принуждават да пиете местните вина. Още от младини обаче Корантен се бе научил да измъква от гостилничарите други неща, по-съществени от съмнителните ястия и подправените вина. Затова се представи като твърде непретенциозен човек, който разчита напълно на най-добрия готвач в Манл, както каза той на шишкото.