Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Кашете! Кашете!… Ас ште направя фсишко са фас… Бриятно ми е та се потикрафате с мен!…

— Станете млад, станете хубав, станете като Люсиен льо Рюбампре, ето го там, при жена ви, и ще получите гратис всичко, което не ще можете да купите с вашите милиони!…

— Отифам си, саштото фие сте наистина отфратителна тази фечер … — каза „рисът“ и лицето му посърна.

— Лека нощ тогава! — отвърна Естер. — Кажете на Жорж да сложи високо възглавницата ви, а краката ви да бъдат съвсем на ниско, тази вечер лицето ви е като пред мозъчен удар… Не можете да кажете, драги мой, че не се интересувам за здравето ви.

Баронът се бе изправил и държеше дръжката на вратата.

— Тук, Нюсенжан!… — изкомандува Естер, повиквайки го с надменно изражение.

Баронът се наведе над нея с кучешко покорство.

— Искате ли да бъда мила с вас, да ви дам тази вечер у дома чаша подсладена вода и да ви погункам , дебело чудовище такова?…

— Фие чупите сърцето ми…

— Не се казва чупя , а разкъсфам сърцето! … — присмя се тя на езика на барона. — Значи, доведете ми Люсиен да го поканя на нашето Балтазаровско пиршество, за да съм сигурна, че ще дойде. Ако успееш, дебеланко, така хубаво ще ти кажа, че те обичам, че ще ми повярваш…

— Фие сте макьозница — каза баронът и целуна през ръкавицата ръката на Естер. — Бих се съкласил та слушам цал час опити, но та имам накрай и етна милуфка…

— Хайде, че ако не ме послушаш… — заплаши тя барона с пръст като дете.

Баронът кимна с глава като птичка, хваната в примка и молеща ловеца да я пусне.

— „Божичко! Но какво му е на Люсиен? — запита се тя, като остана сама, без да може да удържи рукналите сълзи. — Никога не е бил толкова тъжен!“

А ето какво се бе случило същата вечер с Люсиен.

В девет часа Люсиен бе излязъл като всяка вечер с колата си, за да отиде у семейство Гранлийо. Тъй като, подобно на всички млади хора, бе оставил коня за езда и другия — който впрягаше в кабриолета — за сутрешните си излизания, за вечерните посещения през зимата бе взел от най-добрия търговец на каляски прекрасно затворено купе и великолепни коне. От един месец той преуспяваше във всичко: бе вечерял три пъти в дома на Гранлийо и херцогът се бе държал чудесно с него; продадените за триста хиляди франка акции в предприятието с омнибусите му бяха помогнали да изплати още една трета от парите за имението; Клотилд дьо Гранлийо, която си правеше чудни тоалети, слагаше по десет бурканчета помада на лицето си, когато той отиваше у тях и открито проявяваше чувствата си към него. Някои високопоставени личности говореха за женитбата на Люсиен и госпожица дьо Гранлийо като за нещо вероятно. Херцог дьо Шолийо, бивш посланик в Испания и министър за известно време на външните работи, бе обещал на херцогиня дьо Гранлийо да поиска за Люсиен от краля маркизка титла. И така, тази вечер, след като вечеря у госпожа дьо Серизи, Люсиен бе отишъл от улица Шосе д’Антен в квартал Сен-Жермен за ежедневното си посещение. Пристига, кочияшът му извиква да отворят вратата, тя се отваря и той спира пред външната стълба. Слизайки от колата, Люсиен вижда още четири екипажа в двора. Като забелязва господин дьо Рюбампре, единият от стоящите там лакеи — който отваря и затваря вратата към преддверието — излиза на външното стълбище и застава пред вратата, като войник на пост.

— Негово сиятелство не е в къщи! — казва той.

— Госпожа херцогинята приема — забелязва Люсиен.

— Госпожа херцогинята е излязла — отговаря лакеят.

— А госпожица Клотилд…

— Не смятам, че госпожица Клотилд може да приема господина в отсъствие на госпожа херцогинята…

— Но вътре има гости — възразява поразеният от гръм Люсиен.

— Не зная — отговаря лакеят, като гледа да се покаже и глупав, и почтителен.

Няма нищо по-страшно от етикецията за хора, които я приемат като най-силен обществен закон. Люсиен отгатна без мъка смисъла на тази жестока за него сцена: херцогът и херцогинята не желаеха да го приемат; той усети как се вледенява гръбначният му мозък и ситни капки пот избиха по челото му. Разговорът бе станал пред неговия собствен лакей, който продължаваше да държи вратичката на колата и не знаеше да я затвори ли; Люсиен му направи знак, че ще тръгват, обаче качвайки се отново, чу шум от слизащи по стълбите хора и лакеят извика едно след друго: „Прислугата на господин херцог дьо Шолийо! Прислугата на госпожа ерцхерцогиня дьо Гранлийо!“ Люсиен каза на лакея си само: