Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Да, нито единият, нито другият би подхождал на госпожа дю Вал-Нобл — довърши Карлос, възхитен, че чува адреса на дядо Канкоел. — Преди революцията имах една любовница — каза той, — която преди това била държанка на изпълнителя на смъртните присъди, наричан „палача“. Един ден по време на представление се убола с игла и понеже това било на мода тогава, извикала: „Ах, палач!“ — „Спомен ли е това?“ — запитал съседът й. Драги ми Пейрад, тя напуснала любовника си заради, тази дума. Разбирам, че не желаете да се изложите на подобно посрамване… Госпожа дю Вал-Нобл е жена, която ходи с мъже от доброто общество, видях я един ден в Операта, много е хубава… Върнете колата на улица Ла Пе, драги господин Пейрад, ще се кача с вас в апартаментите ви и ще видя лично как стоят нещата. Навярно и устният доклад ще бъде достатъчен за господин префекта.

Карлос извади от страничния си джоб черна табакера с позлатено сребро от вътрешната страна, отвори я и с очарователно, добряшко изражение предложи емфие на Пейрад. Пейрад си каза: „Гледай какви са агентите им!… Боже мой! Ако господин Льоноар или господин дьо Сартин можеха да възкръснат, какво ли щяха да кажат?“

— Това сигурно е част от истината, но не е всичко, драги приятелю — каза мнимият полицейски служител и вдъхна емфие. — Вие сте се намесвали в сърдечните работи на барон дьо Нюсенжан и навярно искате да го омотаете в някоя нова примка; с пистолет не сте го улучили, сега искате да го уцелите с топ. Госпожа дю Вал-Нобл е приятелка на госпожа дьо Шанпи…

„Ах! Дяволът! Да не се объркаме! — каза си Пейрад. — Той бил по-хитър, отколкото го мислех. Играе си с мене; говори, че ще ме пусне, а продължава да ме разпитва.“

— Е? — запита Карлос като човек с голяма власт.

— Господине — продължи Пейрад, — вярно е, че сбърках, като търсих за господин Нюсенжан една жена, в която той бе влюбен до безумие. Това е причината, задето изпаднах в немилост; защото, изглежда, без да знам, съм засегнал други по-важни интереси. (Низшият полицейски служител остана безстрастен.) Познавам обаче достатъчно полицията след петдесет и две годишна служба, така че след мъмренето от господин префекта, който сигурно е бил прав, съм се въздържал…

— Значи, ако господин префектът поиска, вие бихте се отказали от прищявката си? Това, мисля, би било най-голямо доказателство за искреността на думите ви.

„Как само настъпва! Настъпва! — казваше си Пейрад. — Ах! Дявол да го вземе! Днешните агенти не падат по-долу от агентите на господин Льоноар.“

— Да се откажа? — запита той високо. — Ще очаквам господин префекта да ми нареди… Но ако желаете да влезете, стигнахме вече в хотела.

— А откъде взехте пари? — запита го изневиделица Карлос с проницателно изражение.

— Имам един приятел… — започна Пейрад.

— Ще кажете ли това на съдия-следователя? — прекъсна го Карлос.

Тази смело изиграна сцена бе резултат на просто замислена комбинация, която можеше да се роди само в главата на човек като Карлос. Още рано сутринта той бе изпратил Люсиен при графиня дьо Серизи. Люсиен замоли частния секретар на графа да отиде и от негово име да поиска от префекта сведения за агента, който барон дьо Нюсенжан бе използувал. Секретарят се бе върнал с една бележка, отнасяща се до Пейрад, препис от досието му.

„Бил в полицията от 1778 година, дошъл преди две години от Авиньон в Париж.

Безимотен и безнравствен, знае държавни тайни.

Живее на улица Моано под името Канкоел, название на малко имение в департамента Воклюз, където живее родът му; семейството е почтено.

Наскоро е бил търсен от един негов племенник, Теодоз дьо ла Пейрад. (Виж доклада на агента, документ №37.)“

— Това е сигурно англичанинът, чийто мулат е Контансон! — бе възкликнал Карлос, когато Люсиен му донесе освен бележката и устни сведения.

За три часа този делови като пълководец човек бе намерил чрез Пакар някакъв невинен съучастник, който можеше да играе ролята на полицай, облечен цивилно, а сам се бе предрешил като полицейски служител.

Докато бяха във файтона, на три пъти се бе поколебал дали да не убие Пейрад; но тъй като си бе забранил да извършва убийства лично, реши да се отърве скоро от него, като го посочи като милионер на някои освободени каторжници.

Пейрад и съпроводителят му чуха отвън гласа на Контансон, разговарящ с камериерката на госпожа дю Вал-Нобл. Тогава Пейрад направи знак на Карлос да остане в предната стая, сякаш искаше да му каже: „Ще можете да видите искрен ли съм бил.“