Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Господин абатът не говори вече френски като испанец — забеляза Голт, — той престана да мънка.

— Защото нещата и без това са достатъчно объркани, драги господин Голт! — отговори Жак Колен с горчива усмивка, обръщайки се към директора с името му.

Господин Голт се втурна към главния прокурор и му каза на ухото:

— Пазете се, господин графе, този човек е бесен!

Господин дьо Гранвил погледна бавно Жак Колен, стори му се, че той е спокоен; скоро обаче видя, че това, което му казваше директорът, е вярно. Измамното му държане криеше хладнокръвното и страшно нервно раздразнение на дивака. Очите на Жак Колен таяха вулканично изригване, юмруците му бяха свити. Приличаше наистина на тигър, готвещ се да скочи върху плячката си.

— Оставете ни — повтори сериозно главният прокурор, обръщайки се към директора на „Консиержри“ и следователя.

— Добре направихте, че отпратихте убиеца на Люсиен!… — каза Жак Колен, без да го е грижа чува ли го, или не Камюзо. — Вече едва се сдържах да не го удуша…

Господин дьо Гранвил изтръпна. Той никога не бе виждал толкова кръв в очите на човек с толкова бледни бузи, така изпотено чело и така напрегнати мускули.

— Каква полза бихте имали от това убийство? — каза спокойно главният прокурор на престъпника.

— Вие ежедневно раздавате или вярвате, че раздавате възмездие на обществото, господине, а ме питате какъв е смисълът на отмъщението!… Значи, никога не сте почувствували във вените си как жаждата за мъст приижда на талази… Не знаете ли, че този идиот следователят го уби! Защото и вие обичахте моя Люсиен, а и той ви обичаше! Познавам ви отлично, господине. Вечер, когато се прибереше, скъпото момче ми разказваше всичко; аз го молех да си легне, както добрата прислужница слага детето в леглото, и го карах всичко да ми разкаже… И той ми доверяваше всичко, дори и най-малките вълнения… Ах, никога добра майка не е обичала така нежно единствения си син, както аз обичах този антел. Да знаехте само! Доброто кълнеше в сърцето му, както цветята никнат на полето. Беше обаче слабохарактерен, това му беше единственият недостатък, слаб като силно опъната струна на лира… Това са най-хубавите характери, тяхната слабост е изтъкана само от нежност, възторг, способност за развитие в лъчите на изкуството, любовта, красотата, създадена от бога в хиляди форми!… Люсиен е трябвало да се роди жена. Ах! Защо не казах на грубиянина, който излезе преди малко… Ах! Господине, като обвиняем, доведен пред съдията-следовател, аз направих онова, което бог би сторил, за да спаси сина си, и за тази цел той би се явил дори и пред Пилат.

Порой сълзи бликнаха от светлокафявите очи на каторжника, които преди малко блестяха като очите на вълк, изгладнял от шест месеца украинска зима. Той продължи:

— Този глупак не пожела нищо да чуе и погуби момчето!… Аз измих трупа на малкия със сълзите си, господине, молейки се на онзи, когото не познавам и който стои над нас! А аз не вярвам в бога… (Ако не бях материалист, все едно, че не съм аз!…) С тази едничка дума ви казах всичко. Вие не знаете и никой не знае какво значи да страдаш; само аз познавам страданието. Пламъкът на мъката ми така много поглъщате сълзите ми, че онази нощ не можах да плача. Сега плача, защото чувствувам, че ме разбирате. Видях ви преди малко, в позата на съдник… Ах, господине, дано бог ви помогне (започвам да вярвам в него!…) да не изпаднете в моето състояние… Този дявол съдия отне душата ми. Господине! Господине! Точно сега погребват човека, който беше мой живот, красота, добродетел, съвест и цялата ми сила! Представете си едно куче, на което учените изтеглят кръвта… Това съм аз. Аз съм това куче… Ето защо дойдох да ви кажа: „Аз съм Жак Колен, предавам се!“ Бях решил това още тази сутрин, когато дойдоха да вземат от ръцете ми неговото тяло, което целувах като луд, като майка, както навярно Богородица е целувала Христос на гроба му. Исках да се предам на правосъдието без никакви условия… Но сега ще трябва да поставя условия и вие ще разберете защо…

— На кого говорите: на господин дьо Гранвил или на главния прокурор? — запита прокурорът.

Двамата мъже, въплъщаващи престъплението и правосъдието , се погледнаха. Каторжникът бе развълнувал дълбоко съдебния служител, които бе обзет от непреодолимо състрадание към този нещастник; той отгатна какъв е бил животът му и какви чувства го вълнуват. Накрая помисли (прокурорът си остава прокурор), че би могъл да подчини на волята си този престъпник, чието поведение от момента на бягството му от каторгата му бе неизвестно, тъй като в края на краищата единствената му вина бе фалшифицираната му самоличност. И той пожела да въздействува с великодушие върху тази натура, съставена от добро и зло, както бронзът е съставен от различни метали. Освен това господин дьо Гранвил, който бе навършил вече петдесет и три години, без да бе вдъхнал някому любов, се възхищаваше от нежните характери като всички мъже, които никога не са били любени. Може би това именно отчаяние — жребий на мнозина мъже, на които жените дават само уважението или приятелските си чувства, създаваше скрития подтик за дълбокото приятелство между господа дьо Бован, дьо Гранвил и дьо Серизи; защото общото нещастие, както и взаимното щастие поставят човешките души в съзвучие.