Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Ах, госпожо…

— Слушайте! — каза маркизата. — Обещавам ви лентичката на „Почетния легион“ веднага, още утре! То ще бъде блестящо доказателство за доволството ми от поведението ви в това дело. Да, това ще бъде още нещо в ущърб на Люсиен, то ще го направи още по-виновен! Човек не се беси за удоволствие… Хайде довиждане, мила хубавице!

Десет минути по-късно госпожа Камюзо влизаше в спалнята на хубавата Диан дьо Мофриньоз, която, макар и легнала в един часа сутринта, в девет часа още не бе заспала.

Колкото и безчувствени да са херцогините, тези жени, чието сърце е от изкуствен мрамор, не могат да гледат някоя своя приятелка, обладана от лудост, без подобно зрелище да им направи Дълбоко впечатление.

Освен това, макар и прекъснати от осемнадесет месеца, връзките на Диан с Люсиен бяха оставили в съзнанието на херцогинята доста много спомени, така че зловещата смърт на младия човек нанесе и на нея страшен удар. През цялата нощ пред нея се бе явявал образът на красивия младеж, пленителен, поетичен, който така хубаво умееше да люби, но обесен, както го описваше Леонтин в пристъпите на треската. Тя пазеше от Люсиен красноречиви, упоителни писма, подобни на писмата на Мирабо до Софи, но по-литературни, по-изискани, защото бяха продиктувани от най-буйна страст — тщеславието. Главата на Люсиен се бе завъртяла от щастието да притежава най-очарователната от всички херцогини и от лудостите, които тя бе правила за него. Тщеславието на любовника бе вдъхновявало поета. Затова, както старци пазят непристойни картини, херцогинята бе запазила тези вълнуващи писма заради преувеличените възхвали, дадени на онова, което бе най-благородно у нея.

„И да умре в един отвратителен затвор!“ — казваше си тя, стискайки с ужас писмата, защото камериерката й почука тихичко на вратата.

— Госпожа Камюзо по извънредно важна работа, която засягала и госпожа херцогинята — каза камериерката.

Диан скочи страшно изплашена.

— О — каза тя, като видя Амели, която бе приела съответното изражение, — разбирам всичко. Става въпрос за писмата ми!… Ах, писмата ми!… Писмата ми!…

И тя падна на едно канапенце, защото си спомни, че в изблик на любов бе отговорила в същия тон на Люсиен, че бе възхвалявала поетичното у мъжа, тъй както той бе славил женските прелести, и то с каква само възторженост!

— Уви! Така е, госпожо, идвам да спася нещо по-важно от живота ви! Става дума за вашата чест… Плате на себе си, облечете се и да отидем при херцогиня дьо Гранлийо, защото за ваше щастие не само пие сте се изложили.

— Казаха ми, че вчера в Съдебната палата Леонтин изгорила всички писма, намерени у нещастния Люсиен.

— Да, госпожо, но зад Люсиен стои Жак Колен! — извика жената на следователя. — Вие все забравяте злокобната дружба, единствена причина за смъртта на очарователния младеж, за когото всички съжаляваме. Този каторжнически Макиавели никога не загубва самообладание. Господин Камюзо е уверен, че това чудовище е скрило на сигурно място писмата, които най-много излагат любовниците на неговия…

— Приятел — каза бързо херцогинята. — Имате право, хубавице моя, трябва да отидем да се посъветваме у Гранлийо. Ние всички сме заинтересувани в това дело и за щастие господин дьо Серизи ще ни подаде ръка…

Както видяхме от сцените в „Консиержри“, крайната опасност има същото страшно въздействие върху душата, както силните реактиви — върху тялото. Тя е като нравствена волтова дъга. Може би не е далеч денят, когато ще бъде открит начинът, по който чувството се сгъстява по химически път, превръща се във флуид, подобен на електричеството.

И каторжникът, и херцогинята еднакво отговориха на удара. Тази потисната до смърт жена, която не бе спала, тази херцогиня, която така трудно си подбираше тоалета, придоби сили като подгонена лъвица и присъствие на духа като генерал в разгара на боя. Диан избра сама дрехите си и се облече бързо като кокетка, която няма камериерка. То бе такова чудо, че прислужницата и остана смаяна и за известно време неподвижна, толкова бе изненадана, като видя по риза господарката си, която може би нарочно остави жената на съдията да съзре през светлата замъглеиост на плата бялото й тяло, съвършено като тялото на Венера от картишата на Канова. Тя приличаше на скъпоценност, обвита в копринена хартия. Диан се сети изведнъж къде е прибран корсетът й за любовни похождеиия, оня корсет, който се закопчава отпред и спестява на бързащите жени умората и времето, загубено при завързването на ширитите. Вече бе сложила дантелите на ризата си и подредила както подобава прелестното деколте, когато камериерката и донесе фустата и роклята и довърши обличането. Докато Амели, подканена със знак от прислужницата, закопчаваше роклята отзад, камериерката донесе чорапи от шотландски памук, велурени обувки, шал и шапка. Двете с Амели я обуха.