Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Вие сте най-красивата жена, която съм виждала — каза хитро Амели и целуна разчувствувано изящното и гладко коляно на Диан.

— Няма друга като госпожата — добави и камериерката.

— Хайде, Жозет, млъкнете! — възрази херцогинята.

— Нали, сте с кола? — обърна се тя към госпожа Камюзо. — Хайде, хубавице моя, по пътя ще приказваме.

И херцогинята се спусна тичешком по голямата стълба на двореца Кадинян, като слагаше по пътя ръкавиците си — нещо, което никога не й се бе случвало.

— У Гранлийо, бързо! — каза тя на един от слугите, давайки му знак да се качи отзад на колата.

Прислужникът се поколеба, защото колата беше файтон.

— Ах, госпожо херцогиньо, вие не ми казахте, че младият човек имал и ваши писма! В такъв случай Камюзо щеше да постъпи иначе…

— Толкова бях погълната от грижите на Леонтин, че съвсем забравих за себе си — отговори тя. — Миналия ден горката жена бе вече почти луда, можете да си представите какво разстройство предизвика у нея онази съдбоносна случка! Ах, да знаете, миличка, каква сутрин сме изживели вчера… Наистина просто да се откажеш от любовта. Вчера, когато някаква отвратителна старица, търговка на тоалетни принадлежности, но мъжкарана, ни завлече двете с Леонтин във вонящия и окървавен вертеп, наречен „правосъдие“, аз й казах, като я водех към Съдебната палата: „Не трябва ли и ние да паднем на колене и да извикаме като госпожа дьо Нюсенжан, когато по пътя за Неапол преживяла страхотна буря в Средиземно море: «Боже мой! Спасете ме и се отказвам от любовта!»“ Така е, ето два дни, които никога няма да забравя! Колко глупаво, че сме писали тия писма!… Но когато сме влюбени и получаваме писма, които изгарят сърцата ни, като ги четем, всичко пламва! И благоразумието изчезва! И също пишем…

— Защо да се пише, щом може да се действува! — каза госпожа Камюзо.

— Толкова е приятно да погубваш себе си!… — продължи гордо херцогинята. — Това е то сладострастието на душата…

— Хубавите жени имат извинение — възрази скромно госпожа Камюзо, — на тях много по-често им се удава случай, отколкото на нас, останалите жени, да се подадат на изкушението!…

Херцогинята се усмихна.

— Ние винаги даваме прекалено много — продължи Диан дьо Мофриньоз. — И аз ще започна да правя като онази жестока госпожа д’Еспар.

— А какво е правила тя? — запита любопитно жената на съдията.

— Писала е хиляда любовни писъмца…

— Само това ли!… — прекъсна госпожа Камюзо херцогинята.

— Да, миличка, но в тях не можело да се намери нито едно изречение, което да я изложи…

— Вие не бихте могли да бъдете толкова студена и предпазлива — отговори госпожа Камюзо. — Като жена сте от онези ангели, които не умеят да устояват на дявола…

— Заклела съм се никога вече да не пиша писма. През целия си живот съм писала само на клетия Люсиен… Ще запазя писмата му до смъртта си! Скъпа моя, те са като огън, а човек има понякога нужда…

— А ако ги намерят!… — рече госпожа Камюзо с леко, свенливо движение.

— О, ще кажа, че са писма от роман, който съм започнала да пиша. Защото аз всичко съм преписвала, миличка, а оригиналите съм изгорила!

— 0, госпожо, нека ги прочета, за награда…

— Може би — отговори херцогинята. — Ще видите тогава, миличка, че Люсиен не е писал такива писма на Леонтин!

Последните думи издаваха напълно жената, жената от всички времена и от всички страни.

Като жабата от баснята на Лафонтен и госпожа Камюзо не се свърташе в кожата си от удоволствие, че влиза в дома на Гранлийо заедно с красивата Диан дьо Мофриньоз. През тази сутрин тя щеше да създаде една от връзките, от които толкова много се нуждае честолюбието! Вече чуваше как й казват: „Госпожа председателшата“. Изпитваше неизразима радост, че тържествува над огромни пречки, най-голямата от които бе неспособността на мъжа й, за която хората не знаеха, но която й бе добре известна! Да накараш едни посредствен човек да напредне! За една жена, както и за кралете, това значи да си доставиш удоволствието, към което се стремят толкова големи актьори, а именно сто пъти да играят в една и съща лоша пиеса. Опиянение на егоизма! С една дума, това са своего рода сатурналиите на властта! Властта доказва собствената си мощ не иначе, а чрез особена злоупотреба, като коронясва някоя глупост с венеца на успеха, с което оскърбява гениалността — единствената сила, която абсолютни та пласт не може да засегне. Званието, дадено на коня на Калигула — този императорски фарс, — е имало и винаги ще има голям брои подражания.