Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Този монолог трая три часа. Безпокойството му нарасна тъй, че надви този организъм, направен от желязо и сярна киселина. Жак Колен, чийто мозък бе като пламнал от лудост, почувствува толкова разяждаща жажда, че без да усети, изпи всичката вода в едно от двете ведра, които заедно с дървеното легло съставляват цялата мебелировка на единичната килия.

„Ако се смути, какво ще стане с него? Защото милото момче не е издръжливо като Теодор…“ — питаше се той, като си лягаше в походното легло, също като леглото в караулно помещение.

Две думи за Теодор, за когото Жак Колен си спомняше в този върховен момент. Теодор Калви, млад осемнадесетгодишен корсиканец, осъден за единадесет убийства на доживотен затвор, благодарение на протекции, купени със злато, бе другар по верига на Жак Колен от 1819 до 1820 година. Последното бягство на Жак Колен, едно от най-добре скроените (той бе излязъл, преоблечен като жандарм с Теодор Калви до него като каторжник, когото уж водеше при комисаря), това великолепно бягство бе станало в пристанището Рошфор, където каторжниците измират като мухи и където се бяха надявали тези двама опасни затворници също да свършат. Избягали заедно, те бяха принудени да се разделят поради превратностите на бягството. Теодор бе заловен и върнат в каторгата. След като стигна до Испания и се превърна в Карлос Ерера, Жак Колен бе тръгнал да търси своя корсиканец в Рошфор, когато по бреговете на Шарант срещна Люсиен. Героят на бандитите и на корсиканския macchis , на когото Тромп-ла-Мор дължеше знанието на италианския език, бе естествено пожертвуван пред този нов идол.

Животът с Люсиен, младеж без присъди, който се укоряваше само за някакви си дребни прегрешения, изгряваше красив, великолепен като слънце през летен ден; а с Теодор Жак Колен не виждаше друг край освен ешафода, и то след редица неизбежни престъпления.

Мисълта за беда, причинена от неиздръжливостта на Люсиен, който сигурно беше загубил ума и дума от затворническия режим, доби утроени размери в съзнанието на Жак Колен; допускайки възможността за катастрофа, нещастникът почувствува как очите му се навлажняват — нещо, което не му се беше случвало нито веднъж от детинството му.

„Трябва да ме е разтресло здравата — каза си той. — Може би, като извикам лекаря и му предложа някоя голяма сума, той ще ме свърже с Люсиен.“

Точно тогава надзирателят му донесе храната.

— Излишно е, сине мой, не мога да ям. Кажете на господин директора на затвора да ми изпрати лекар, страшно зле ми е, струва ми се, че е настъпил последният ми час.

Като чу гърлените звуци на хъркането, с което каторжникът придружи думите си, надзирателят кимна с глава и излезе. Жак Колен се хвана безумно за тази надежда; но като видя, че в килията му заедно с доктора влиза и директорът, той помисли, че опитът му е провален и подавайки ръката си на лекаря да му измери пулса, зачака, равнодушно резултата от посещението.

— Господинът има температура — каза лекарят на господин Голт, — но това с треска, срещана у всички арестувани, която за мен е доказателство за извършено престъпление — добави той на ухото на мнимия испанец.

В този момент директорът, комуто главният прокурор бе предал писмото, писано от Люсиен за Жак Колен, остави доктора и арестанта под охраната на надзирателя и отиде да го вземе.

— Господине — каза Жак Колен, като видя, че надзирателят стои на вратата, а не можеше да си обясни излизането на директора, — не бих се скъпил за тридесет хиляди франка, ако мога да предам пет реда на Люсиен дьо Рюбампре.

— Не искам да ви взема напразно парите — отвърна доктор Льобрьон, — но никой на света не може вече да разговаря с него.

— Никой ли? — запита Жак Колен слисан. — А защо?

— Защото той се обеси…

Никога тигър, на когото са отнели малките, не, е разтърсвал индийските джунгли с такъв страшен рев, както изрева Жак Колен, който се изправи на нозете си като тигър на лапите си, хвърли към доктора пламтящ като мълния поглед, а после се отпусна на леглото си с думите:

— Ах! Сине мой!

— Горкият! — извика лекарят, развълнуван от този страшен взрив на човешката природа.

Наистина това избухване бе последвано от толкова пълна отпадналост, че думите: „Ах! Сине мой!“ едва се чуха.

— Да не вземе и тоя да ни пукне в ръцете? — запита надзирателят.

— Не, не е възможно! — каза Жак Колен, като се повдигна и загледа двамата свидетели на тази сцена с безизразни очи. — Вие се лъжете, това не е той! Не сте видели добре. Не можеш да се обесиш, като си в отделна килия! Погледнете, бих ли могъл аз да се обеся тук! Цял Париж носи отговорност за този живот! Бог го даде на мен!