Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Господине — каза тихо един надзирател на ухото на директора, който изпращаше доктор Льобрьон до външната решетка на „Консиержри“, — изолираният номер две казва, че е болен и иска лекар; казва, че умирал — добави той.

— Наистина ли? — запита директорът.

— Хърка като мъртвец! — добави надзирателят.

— Вече е пет часът — каза докторът, — а аз още не съм обядвал… Но въпреки това готов съм да отидем при него…

— Изолираният номер две е испанският свещеник, когото подозираме, че е Жак Колен — каза господин Голт на лекаря, — и е един от обвиняемите в процеса, в който бе замесен оня нещастен млад човек.

— Видях го вече тази сутрин — отвърна докторът. — Господин Камюзо ме извика да установя здравното състояние на този юнак, който, между нас казано, е в отлично състояние и нещо повече дори, би могъл да спечели цяло състояние, ако участвува като Херкулес в пътуващите акробатически трупи.

— Може и той да иска да се самоубие — каза господин Голт. — Я двамата да постреснем изолираните, аз и без това трябва да бъда там, докато го прехвърлят в „пистолата“. Господин Камюзо извади вече от карцера този странен и неизвестен човек…

Жак Колен, наричан в каторжническия свят Тромп-ла-Мор, на когото сега няма да даваме друго име, бе изпаднал от момента на второто му връщане според нареждането на Камюзо в карцера в безпокойство, каквото никога не бе изпитвал през целия си живот, белязан с толкова престъпления, три бягства от каторга и две присъди от наказателния съд. Не притежава ли този човек, в когото се съсредоточават животът, силите, находчивостта и страстите, присъщи на каторгата, които е техен най-красноречив израз, не притежава ли някаква чудовищна красота, поради кучешката си привързаност към оня, когото бе превърнал в свой приятел? Осъдителна, безчестна и отвратителна от толкова гледни точки, тази безпределна преданост към неговия идол го прави действително тъй интересен, че макар вече да стана доста дълго, нашето повествование би изглеждало недовършено и съкратено, ако краят на Люсиен дьо Рюбампре не бъде съпроводен и от развръзката на този престъпен живот. След смъртта на малкото кученце човек се пита ще живее ли неговият страшен другар — лъвът!

В действителността, в обществения живот нещата се свързват така съдбоносно едни с други, че те стават неделими. Водите на реката образуват нещо като течен под; няма вълна, колкото и бурна да е тя и на каквато и височина да се издигне, чийто мощен гребен да не бъде заличен под водната маса, която е по-силна с бързото си течение, отколкото с метежните си бързеи, течащи заедно с нея. Както в течащата река виждате смътни образи, може би ще поискате да измерите натиска на обществената сила върху този вихър, носещ името Вотрен? Да видите на какво разстояние ще потъне разбунилата се вълна, как ще завърши животът на този истински демон, свързан чрез обичта с човечеството? Толкова трудно загива това божествено начало и в най-разядените сърца!

Отвратителният каторжник, който материализираше любимата поема на толкова поети: Мор, лорд Байрон, Матюрен, Каналис (един демон привлича любимия ангел в ада, за да очисти с роса, открадната от рая), Жак Колен, ако добре сме проникнали в това желязно сърце, се бе отказал от себе си преди седем години. Прехвърлените върху Люсиен огромни негови способности, действуваха само за Люсиен. Той се радваше на неговите успехи, на любовните му приключения, на честолюбието му. Люсиен бе станал въплъщение на неговата душа.

Тромп-ла-Мор вечеряше у Гранлийо, промъкваше се в будоарите на знатните дами и любеше Естер чрез другиго. С една дума, той виждаше в лицето на Люсиен един млад, красив и благороден Жак Колен, стигнал до поста посланик.

Тромп-ла-Мор бе осъществил немската вяра в раздвояването чрез духовно бащинство, явление, разбираемо за жените, които са обичали истински, почувствували са духовното си сливане с любимия мъж, живели са неговия благороден или безчестен, щастлив или нещастен, неизвестен или славен живот, изпитвали са, независимо от разстоянията, болка в крака, ако той е бивал наранен, чувствували са в сърцето си, когато той се е биел на дуел, и с една дума, не е имало нужда от доказателства, за да узнаят изневярата му.

Като го върнаха в килията, Жак Колен си каза: „Сега разпитват малкия!“

И потрепера — той, който убиваше така лесно, както работникът пие виното си.

„Дали е видял любовницата си? — питаше се той. — Леля ми намерила ли е тия проклети женски? Тия херцогини и графини дали са се съгласили, дали са попречили на разпита?… Получил ли е Люсиен нарежданията ми?… И ако съдбата пожелае той да бъде разпитан, как ще се държи? Горкото момче, аз го доведох дотам! Тоя разбойник Пакар и онази хитруша Йороп причиниха цялата разправия, като отмъкнаха седемстотин и петдесетте хиляди франка от рентата, дадена от Нюсенжан на Естер. Тия двама хайдуци ни накараха да се спънем при последната крачка; но те скъпо ще ми платят тая шега! Още един ден и Люсиен щеше да стане богат! Щеше да се ожени за Клотилд дьо Гранлийо. Естер нямаше да ми връзва вече ръцете. Люсиен обичаше прекалено много това момиче, но никога не би се влюбил в онази спасителна дъска Клотилд… Ах! Тогава той щеше да бъде само мой! И като си помисля, че нашата съдба зависи от един поглед или от едно изчервяване на Люсиен пред Камюзо, който вижда всичко, на когото не липсва следователска хитрост! Защото, когато той ми показа писмата, ние разменихме по един поглед, с който взаимно се изпитахме и той отгатна, че аз мога да изнудвам любовниците на Люсиен!…“