Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

Сега след смъртта на Естер и Люсиен на повечето читатели, както и на избраната публика може би настоящото повествование ще се стори окончателно завършено; но въпреки безчестния им живот съдбата на Жак Колен, Азѝ, Йороп и Пакар няма да е тъй неинтересна, че да не пожелаят да узнаят как завършват те. Впрочем последното действие на тази човешка драма ще допълни истината на нравите, съдържащи се в нашия разказ, и ще покаже как са приключили останалите неразрешени и странно преплели се в живота на Люсиен различни интереси, като прибавим към образите на най-високопоставените герои някои от отвратителните образи на каторгата.

— Какво има, Мадлен! — запита госпожа Камюзо, като видя, че камериерката й влиза при нея с изражение, което някои хора умеят да си придадат в критични обстоятелства.

— Госпожо — отвърна Мадлен, — господин Камюзо току-що се върна от Палатата; но е толкова разстроен и е в такова състояние, че може би е добре госпожата да отиде да го види в кабинета му.

— Каза ли нещо? — запита госпожа Камюзо.

— Не, госпожо, но никога не сме виждали господина такъв, като че ли го втриса; целият е прежълтял, разстроен е и…

Без да дочака края на изречението, госпожа Камюзо излезе тичешком от стаята и се втурна при мъжа си. Следователят седеше в едно кресло, проснал крака, с глава, облегната назад, с отпуснати ръце и втренчени очи, съвсем като че ли щеше да изгуби съзнание.

— Какво ти е, скъпи мой? — запита изплашена жена му.

— Ах, горкичката ми Амели, случи се нещо ужасно… Още треперя. Представи си, главният прокурор… Не, госпожа дьо Серизи… те… Не знам откъде да започна…

— Започни от края!… — каза госпожа Камюзо.

— Добре! Точно когато в заседателната зала на Първа съдебна инстанция господин Попино слагаше и последния подпис на присъдата за недоказаност, издадена вследствие доклада ми, с която се освобождаваше Люсиен дьо Рюбампре… Както и да е, всичко беше вече свършено! Писарят изнасяше вече черновата на съдебното решение; щях да се освободя от тази работа… и ето ти го, че влиза председателят на съда и започва да чете присъдата.

— Вие пускате на свобода един мъртвец — каза ми той със студен присмех. — Младият човек е отишъл, както казва господин дьо Бонал, при своя природен съдник. Починал е вследствие на внезапен мозъчен удар…

Отдъхнах си, помислих, че е станало нещастие.

— Ако добре ви разбирам, господин председателю, става дума за удара на Пишгрю — каза господин Попино.

— Господа — продължи председателят все така сериозно, — трябва да знаете, че за хората младият Люсиен дьо Рюбампре е починал поради скъсване на разширен кръвоносен съд.

Всички се спогледахме.

— В тази неприятна история са замесени високопоставени лица — продължи председателят. — Макар че вие само сте си изпълнили дълга, господин Камюзо, дано даде господ госпожа дьо Серизи да не остане луда от това сътресение! Отнесоха я полумъртва. Преди малко срещнах главния прокурор така отчаян, че просто ми дожаля. Много далеч сте отишли, драги Камюзо! — добави той на ухото ми.

— Да, скъпа моя, като излязох, едва вървях. Краката ми толкова трепереха, че не посмях да тръгна по улицата, а отидох да си почина в кабинета. Кокар, който подреждаше досието от това нещастно следствие, ми каза, че някаква красива жена била влязла с пристъп в „Консиержри“, поискала да спаси живота на Люсиен, в когото била лудо влюбена, и припаднала, като го намерила обесен с връзката му на прозореца на „пистолата“. Мисълта, че с начина, по който разпитвах този млад човек, който, между нас казано, беше напълно виновен, съм могъл да причиня самоубийството му, ме преследва, откакто излязох от Палатата, и все още ми се струва, че губя съзнание…

— Хайде сега! Да започнеш да се смяташ за убиец, защото един затворник се обесил в килията си точно когато си щял да го пуснеш на свобода!… — възкликна госпожа Камюзо. — Следователят е като генерал, под когото убиват коня му!… Това е всичко.

— Тези сравнения, миличка, са добри само ако човек иска да се шегува, а сега шегата е неуместна. В нашия случаи мъртвият сграбчва живия . Люсиен отнася в ковчега си нашите надежди.

— Тъй ли?… — запита госпожа Камюзо с дълбока ирония.