Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— О, господине — каза горкото момиче, — то е нещо, което може да се съобщи, но не се разказва. Аз съм опозорена, погубена и не мога да обясня как!…

— Откъде идвате?…

— Не зная, господине! Избягах така бързо и минах по толкова улици и завои, като мислех, че ме преследват… А срещнех ли някой почтен човек, питах го откъде да мина, за да изляза на булевардите, та да стигна до улица Ла Не! Най-после, след дълго вървене… Колко е часът?

— Единадесет и половина! — отговори Корантен.

— Избягах привечер, значи, вече вървя пет часа… — възкликна Лиди.

— Хайде, сега ще си починете, ще се върнете при вашата добра Кат…

— О, господине, за мене няма вече почивка! Само в гроба мога да си почина; ще отида да дочакам смъртта в някой манастир, ако само приемат, че съм достойна да постъпя там…

— Горкото момиче! Противихте ли се много?

— Да, господине. Ах, да знаете при какви отвратителни хора ме изпратиха…

— Навярно са ви приспали?…

— А? Така ли? — запита бедната Лиди. — Още мъничко и ще стигна до дома. Чувствувам, че нямам вече сили, а и мислите ми не са съвсем ясни… Преди малко ми се струваше, че съм в някаква градина…

Корантен взе Лиди на ръце, тя загуби съзнание и той я изнесе нагоре по стълбите.

— Кат! — извика той.

Кат излезе и извика радостно.

— Не бързайте да се радвате! — извика дълбокомислено Корантен. — Момичето е много болно.

Положиха Лиди в леглото й; на светлината на двете запалени от Кат свещи тя позна стаята си, но изпадна в делириум, започна да пее припеви от весели песнички, в които от време на време вмъкваше непристойни думи! По хубавото й лице имаше възлилави белези. Тя смесваше спомени от непорочния си живот с безчестието, което бе преживяла през последните десет дни. Кат плачеше. Корантен се разхождаше из стаята, като от време на време се спираше, за да погледне към Лиди.

— Тя плаща заради баща си! — каза той. — Няма ли бог? О, колко съм бил прав, като не съм създал семейство… Едно дете! Честна дума, това е, както казал не знам кой философ, залог срещу нещастието!…

— О — каза горкото дете, като седна в леглото си с разпуснати коси, — Кат, би трябвало да лежа на пясъка в дъното на Сена, а не да стоя тук…

— Кат, вместо да плачете и само да я гледате, от което тя няма да оздравее, би трябвало да потърсите лекар, най-напред доктора от общината, а после Бианшон и Деплен… Трябва да спасим това невинно създание…

Корантен написа адресите на двамата прочути лекари. В този миг по стълбите нагоре изтича човек, комуто стъпалата явно бяха познати, вратата се отвори. Пейрад, потънал в пот, с лице, покрито с лилави петна, с почти кръвясали очи и пъхтящ като делфин стигна с един скок от входната врата до спалнята на Лиди и викна:

— Къде е дъщеря ми?…

Той долови тъжното движение на Корантен и с поглед го проследи. Лиди можеше да се сравни само с цвете, отглеждано с любов от естественика, но откъснато и стъпкано от подкованите обуща на някой селяк. Пренесете този образ в областта на бащинските чувства и ще разберете какъв удар получи Пейрад, чиито очи се напълниха с едри сълзи.

— Някой плаче, това е баща ми — каза девойката.

Лиди можа все пак да познае баща си; тя стана и падна на колене пред стареца точно когато той сядаше в едно кресло.

— Прости ми, татко!… — каза тя с глас, който прониза сърцето на Пейрад и в същия миг усети нещо като боздуганов удар да се стоварва по главата му.

— Умирам… ах, проклетниците!… — бяха последните му думи.

Корантен се спусна да помогне на приятеля си, но пое само последния му дъх.

„Отровен!…“ — каза си той. После като чу шум от кола, извика.

— А, ето лекаря.

Контансон влезе без грим на мулат, но застана като че ли превърнат в бронзова статуя, щом чу Лиди да казва:

— Значи, ти не ми прощаваш, татко?… Не съм виновна аз! (Тя не забелязваше, че баща й е мъртъв.) О, колко страшно ме гледа!… — каза нещастната безумна девойка.

— Да затворим очите му — каза Контансон и постави мъртвия Пейрад на леглото.

— Глупост вършим — забеляза Корантен, — да го отнесем в неговите стаи; дъщеря му почти се е побъркала и като разбере, че не е жив, съвсем ще полудее, ще помисли, че тя го е убила.

Виждайки, че отнасят баща й, Лиди загледа като безумна.

— Ето го моя единствен приятел!… — каза Корантен развълнувано, като поставиха Пейрад на леглото в стаята му. — През целия си живот той бе имал само една алчна мисъл! И тя бе за дъщеря му!… Нека това ти бъде за урок, Контансон. Всяка работа може да бъде почтена. Пейрад сбърка, че се намеси в работата на частни лица, нашата задача е да се занимаваме с обществени дела. Но каквото и да стане, кълна се, че ще отмъстя за моя беден Пейрад! — добави той с такъв глас, поглед и движение, че Контансон потръпна от ужас. — Аз ще открия причините за смъртта ти, както и хората, които опозориха дъщеря ти!… В името на себелюбието ми и на малкото дни, които ми остават и които ще вложа в това отмъщение, всички тези хора ще свършат живота си, и то в най-цветущо здраве, в четири часа сутринта на площад Грев, обръснати до кожа.