Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

— Какво има? — обади се Контансон, като слезе бързо чак до края на парапета.

— Кажете на дядо Пейрад, че дъщеря му се е прибрала, но в какво състояние е, божичко! Веднага да дойде, тя умира.

Когато Контансон влезе отново в трапезарията, старият Пейрад, който впрочем бе пил доста много, тъкмо изсмукваше черешката от своя сладолед. Вдигнаха чашите за здравето на госпожа дю Вал-Нобл, богатият англичанин напълни чашата си с някакво вино уж от град Констанс и я пресуши. Колкото и развълнуван да бе Контансон от новината, която щеше да съобщи на Пейрад, той бе поразен, влизайки вътре, от дълбокото внимание, с което Пакар гледаше Пейрад. Двете очи на лакея на госпожа дьо Шанпи приличаха на два неподвижни факела. Това наблюдение, колкото и важно да беше обаче, не биваше да забави мулата и той се наклони към господаря си точно в момента, в който Пейрад поставяше празната чаша на масата.

— Лиди се е прибрала — каза му Контансон — и е в много тежко състояние.

Пейрад изтърси най-френската от всички френски псувни с толкова подчертано южняшко произношение, че по лицето на всички сътрапезници се изписа най-дълбоко учудване. Осъзнавайки грешката си, Пейрад призна, че се е предрешил, после каза на Контансон на правилен френски език:

— Извикай файтон… Тръгвам.

Всички станаха.

— Кой сте вие? — провикна се Люсиен.

— Та!… — каза и баронът.

— Биксиу твърдеше пред мене, че сте знаели да подражавате на англичаните по-добре от него, но не исках да му вярвам — каза Растиняк.

— Това с някакъв банкрутирал тип, когото са открили — забеляза високо дю Тийе, — така си и мислех…

— Какъв страшен град е Париж!… — каза госпожа дю Вал-Нобл. — Някакъв си търговец фалира в квартала си, а после се появява там отново безнаказано, преоблечен като богат чужденец или като конте от Шан-з-Елизе!… О, колко съм нещастна, фалитът ме гризе като червей…

— Казват, че всяко цвете си имало червей — отвърна спокойно Естер, — моят прилича на усойницата — животното на Клеопатра!

— Кой съм аз ли?… — каза застаналият на вратата Пейрад. — Ах, ще узнаете кой съм, защото, ако умра, ще изляза от гроба си и ще идвам всяка нощ да ви дърпам за краката!…

При последните думи той погледна към Люсиен и Естер. После се възползува от общото изумление, за да изчезне необикновено чевръсто, защото искаше да изтича до дома си, без да чака файтона. На улицата, застанала на прага на съседната врата и загъната в черно наметало, каквито носеха тогава жените на излизане от бал, Азѝ спря шпионина за ръката.

— Прати да дойдат с последното причастие, дядо Пейрад — каза му тя със същия глас, с който му бе предсказала нещастие.

Там имаше някаква кола. Азѝ се качи в нея, сякаш отнесена от вихър. Имаше още пет коли и хората на Пейрад не разбраха нищо.

Като пристигна и лятната си къща, която се намираше на улица Вин в едно от най-затънтените и най-приветливите кътчета на градеца Паси, Корантен, който минаваше там за търговец, обзет от градинарска страст, намери шифрованото писъмце на приятеля си Пейрад. Вместо да си отпочине, той се качи във файтона, с който бе дошъл, и нареди да го отведат на улица Моано, където намери само Кат. От фламандката научи за изчезването на Лиди и остана поразен от липсата на предвидливост и у него, и у Пейрад.

„ Те още не ме познават — каза си той. — Тия хора са способни на всичко и трябва да разбера дали се канят да убият Пейрад, защото тогава няма вече да се показвам…“

Колкото по-безчестен е животът на човека, толкова повече държи той на него; всеки миг се превръща тогава в протест, в отмъщение. Корантен слезе на улицата и отиде у дома си, където се гримира като дребен болнав старец, с тесен зеленикав редингот и малка перука от троскот, после, движен от приятелските си чувства към Пейрад, се върна пеш. Искаше да даде нареждания на своите най-предани и най-способни хора. Както вървеше по улица Сент-Оноре, за да отиде на площад Вандом през улица Сен-Рок, той тръгна зад едно момиче по чехли, облечено като за през нощта. То бе с бяла нощница, а на главата — с нощно боне и от време на време изхълцваше и охкаше; Корантен го изпревари с няколко крачки и позна Лиди.

— Аз съм приятел на баща ви, господин Канкоел — каза й той с естествения си глас.

— Ох, ето най-после човек, в когото мога да имам доверие — каза тя.

— Не се издавайте, че ме познавате — продължи Корантеи, — защото ни преследват жестоки врагове и сме принудени да се гримираме. Но ми разкажете какво се е случило…