Габриел Маркес: Морето на изгубеното време

— А сега — рече той — минавайте един по един. До утре по същото време ще стоя тук да разрешавам вашите проблеми.

Старият Яков научи за това събитие от разговорите на хората, които минаваха край неговата къща. При всяка нова вест сърцето му сякаш набъбваше, ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая той усети, че ще се пукне.

— Какво мислите вие за този гринго? — попита той.

Дон Махимо Гомес сви рамене.

— Трябва да е някой филантроп.

— Ако умеех нещо да върша — каза старият Яков, — сега можех да разреша своя мъничък проблем. Само двайсет песо ми трябват.

— Вие много хубаво играете на дама — каза дон Махимо Гомес.

Старият Яков сякаш не му обърна внимание, но когато остана сам, уви дъската за дама и кутията с пуловете в един вестник и отиде да премери силите си със сеньор Хърбърт. До полунощ чака да му дойде редът. Накрая сеньор Хърбърт накара да приберат сандъците и се сбогува до другата сутрин.

Само че не отиде да си легне, а влезе в заведението на Катарино заедно с мъжете, които носеха сандъците. Дори там тълпата го последва със своите проблеми за разрешаване. Той продължи да ги разрешава малко по малко и толкова много проблеми разреши, че най-сетне в заведението останаха само жените и неколцина мъже с разрешени вече проблеми. А в дъното на салона една самотна жена си вееше съвсем бавно с някакъв пропаганден плакат.

— Ами ти! — викна й сеньор Хърбърт. — Ти какъв проблем имаш за разрешаване?

Жената престана да си вее.

— Ти мене не ме забърквай в тази игра, мистър — извика му тя през салона. — Никакви проблеми нямам и ако съм курва, то е само защото ме сърби задникът. Сеньори Хърбърт сви рамене и продължи да пие ледена бира до своите отворени сандъци, в очакване да се появят още проблеми. Пот се лееше от него. След малко една жена се отдели от компанията на една от масите и му заговори нещо съвсем тихо. Нейният проблем можел да се разреши с петстотин песо.

— Ти колко вземаш? — попита я сеньор Хърбърт.

— Пет песо.

— Представи си, това са сто мъже! — каза сеньор Хърбърт.

— Няма значение — каза тя. — Ако получа всички тези пари на куп, това ще са последните сто мъже в живота ми.

Огледа я. Беше много млада, с крехки кости, но очите й изразяваха решителност.

— Добре — каза сеньор Хърбърт. — Иди в стаята, ще ти ги пращам там, с по пет песо всеки един.

Старият Яков целия следващ ден го преследва с дъската за дама. Привечер дойде и неговият ред. Изложи му своя проблем и сеньор Хърбърт се съгласи. На голямата маса посред улицата сложиха два стола и масичката и старият Яков откри партията. Това беше последният ход, който той успя да обмисли предварително. Загуби.

— Четиридесет песо — каза сеньор Хърбърт. — И два пула аванс ви давам.

Отново спечели. Пръстите му едва докосваха пуловете. Играеше като в транс, отгатваше позицията на противника си и все печелеше. Тълпата се измори да ги гледа. Когато старият Яков реши да се предаде, дължеше му пет хиляди седемстотин четиридесет и две песо и двадесет и три сентаво.

Лицето му не трепна. Записа си цифрата на едно листче и го прибра в джоба си. После сгъна на две дъската, прибра пуловете в кутията и зави всичко във вестника.

— Правете с мене, каквото си искате — рече той, — но ми оставете тези неща. Обещавам ви, че колкото живот ми е останал, все ще играя и ще събера тези пари за вас.

Сеньор Хърбърт погледна часовника си.

— Съжалявам от дън душа — каза той, — но срокът изтича след двадесет минути. — Поизчака, за да се убеди, че противникът му няма да намери изход и попита: — Нищо друго ли нямате?

— Само честта си.

— Искам да кажа нещо, което променя цвета си, като прокараш по него топната в боя четка — обясни сеньор Хърбърт.

— Къщата! — сети се старият Яков, сякаш беше отгатнал гатанка. — Нищо не струва, но е къща все пак.

По такъв начин сеньор Хърбърт си присвои къщата на стария Яков. Станаха негови къщите и на други, дето също не можаха да изпълнят каквото бяха казали, но той нареди цяла седмица да има веселби с музики, ракети и фокусници и лично ръководеше празненствата.

Беше незабравима седмица. Сеньор Хърбърт говореше за прекрасното бъдеще на селото и дори нарисува утрешния град — с огромни сгради от стъкло и с танцови площадки по терасите на покривите. Показа го на тълпата. Всички гледаха удивени и се мъчеха да открият себе си сред пъстроцветните минувачи, нарисувани от сеньор Хърбърт, но онези бяха толкова хубаво облечени, че те не можеха да се познаят. Сърцето ги заболя от толкова вълнения. Досмеша ги дори, че им се плачеше през октомври, и заживяха в мъглявините на надеждата, но сеньор Хърбърт удари камбанката и обяви, че празникът е свършил. Едва тогава той си отпочина.