Габриел Маркес: Морето на изгубеното време

Мнозина не можаха да усетят мириса на рози. Но други, особено старите, слязоха на брега, за да му се насладят. Беше един гъст мирис, който не пропускаше никаква друга предишна миризма. Уморени от толкова мирисане, някои се върнаха в къщи. Повечето останаха да си доспят на брега. Когато съмна, мирисът беше толкова чист, че на човек му се досвидяваше да го диша.

Тобиас спа почти цял ден. Клотилде легна при него, като се наобядва, и целия следобед лудуваха двамата в кревата, без да затварят вратата към двора. Докато отново мръкна и светът се натъжи. Във въздуха още имаше следи от мирис на рози. От време на време в стаята на вълни се донасяше музика.

— Това е при Катарино — каза Клотилде. — Трябва да е пристигнал някой.

Пристигнали бяха трима мъже и една жена. Катарино си помисли, че по-късно може и други да дойдат и се помъчи да поправи грамофона. Тъй като не можа, помоли Панчо Апаресидо, който умееше да направи какво ли не, защото никога нямаше какво да прави, а освен това си имаше инструменти и сръчни ръце.

Кръчмата на Катарино беше една дървена къща до морето, настрана от другите. Имаше голям салон със столове и масички и няколко стаи в дъното. Докато наблюдаваха как Панчо Апаресидо поправя грамофона, тримата мъже и жената мълчаливо пиеха, седнали при тезгяха, и подред се прозяваха.

След много проби грамофонът заработи хубаво. Като чуха музиката — далечна, но отчетлива, — хората престанаха да разговарят. Спогледаха се едни други и първо не намериха какво да кажат, но едва тогава осъзнаха колко много са остарели от онуй време, когато за последен път бяха слушали музика.

След девет часа Тобиас ги намери всичките будни. Насядали бяха пред вратата и слушаха старите плочи на Катарино със същия израз на детински фатализъм, с който хората наблюдават затъмнение на слънцето. Всяка плоча им напомняше за някой умрял и вкуса на храната след дълга болест, или пък нещо, което е трябвало непременно да свършат на другия ден, преди много години, и което бяха забравили да свършат.

Музиката спря към единадесет. Мнозина си легнаха с мисълта, че ще вали, защото над морето висеше тъмен облак. Но облакът се смъкна ниско, поплува известно време на повърхността и после потъна във водата. Горе останаха само звездите. След малко бризът излезе от селото, отиде към средата на морето и на връщане донесе благоухание на рози.

— Аз нали ви казах, Яков! — възкликна дон Махимо Гомес. — Ето го пак! Уверен съм, че сега всяка вечер ще го усещаме.

— Чул ви господ — рече старият Яков. — Този мирис е единственото нещо в живота ми, което идва прекалено късно.

Играеха на дама в празния дюкян, без да се вслушват в плочите. Техните спомени бяха толкова отдавнашни, че нямаше достатъчно стари плочи, за да ги събудят.

— Аз пък не вярвам много на всички тези работи — каза дон Махимо Гомес. — Толкова години ядем пръст и толкова много жени сме имали, дето са мечтали за дворче да си посадят цветя, че не е чудно накрая да ни замирише на рози и дори да повярваме, че е истина.

— Ама нали със собствените си носове го усещаме! — каза старият Яков.

— Няма значение — възрази дон Махимо Гомес. — През войната, когато революцията беше вече загубена, на нас толкова ни се искаше да си имаме генерал, че видяхме да се появява херцог Малбъроу, от плът и кръв. Аз го видях със собствените си очи, Яков.

Минаваше дванайсет. Когато остана сам, старият Яков затвори дюкяна и занесе лампата в спалнята. През прозореца виждаше скалата, от която хвърляха умрелите, очертана върху блестящата повърхност на морето.

— Петра! — повика той тихо.

Тя не можа да го чуе. В същото време плуваше почти на самата повърхност в Бенгалския залив, в сияещо пладне. Вдигнала беше глава да погледне през водата, като в осветена стъкленица, един огромен презокеански кораб. Но не можеше да види мъжа си, който в това време, на другия край на света, отново дочу грамофона на Катарино.

— Представи си — рече й старият Яков, — само преди шест месеца те помислиха за луда, а сега самите те се радват на този мирис, който ти донесе смъртта.

Изгаси светлината и си легна в кревата. Поплака си кротко и неблагозвучно, както плачат старците, но съвсем скоро заспа.

— Ако можех, щях да се махна от това село — изхълца той насън. — Да имах поне двайсет песо на куп, щях да отида където и да е.

След онази нощ няколко седмици подред мирисът на рози се носеше край морето. Дъските на къщите, храната и водата за пиене, всичко се просмука от него и вече нямаше място, където да не се усеща. Мнозина се уплашиха, като го усетиха и в парата на собствените си изпражнения. Мъжете и жената, които бяха пристигнали в кръчмата на Катарино, си заминаха един петък, но в събота се върнаха с голяма, шумна компания. В неделя надойдоха още. Плъзнаха навсякъде — търсеха какво да ядат и къде да спят, — та не можеше да се мине от тях по улиците.