Ектор Мало - Малкият моряк

— Не ме задържай, остави ме, виждаш добре, че ме разплака!

Тя отпусна ръце.

— Не искаш ли поне да я целуна вместо теб?

Бях направил вече няколко крачки назад, приближих се отново и като обгърнах с ръка шията й, я целунах. Усетих сълзите й да се стичат по бузите ми.

Ако не побегнех, сигурно вече нямаше да тръгна. Отскубнах се и започнах да тичам, без да се обръщам назад.

На края на пътя обаче се спрях и пропълзях назад, за да се скрия в жълтугите. Диелет прекоси двора и влезе.

Дълго време остана вътре. Аз не виждах и не чувах нищо. Тревогата ме задушаваше. Ако мама не беше вече там, ако беше… като майката на Диелет…

В мига, когато тази нещастна мисъл ми мина през ума, Диелет се появи на прага, а почти веднага след нея и мама.

Беше жива. Диелет стоеше до нея и се държаха за ръцете. И двете бяха със зачервени очи. Спуснах се надолу по рова. Три часа след това се качих под гюрука на дилижанса и за два дни, през Каен и Онфльор, пристигнах в Хавър. В джоба ми имаше още седем франка.

Винаги съм мислил, че щом се представя на борда на някой кораб, веднага ще ме приемат.

Едва стигнал на пристанището, тръгнах бавно по кейовете, за да направя избора си. В първия док видях четири или пет парахода, но това не беше работа за мен. Във втория имаше големи американски кораби. От тях разтоварваха бали памук, които натрупваха като планини върху кея. И това не беше за мен. Аз исках френски кораб.

Обикаляйки търговския док, просто се захласнах. Там имаше кораби от всички страни на света — големи и малки, цяла гора от мачти, украсени с различни знамена. Това ми се видя по-хубаво и от Париж.

Имаше кораби, излъчващи мирис на захар, който пълнеше устата ми със слюнка. Други ухаеха на пипер и канела. Навсякъде бързаха да товарят или разтоварват. Митничарите гледаха как се търкалят балите с кафе и слушаха с тъжен вид моряшките песни.

Между всичките кораби един веднага привлече вниманието ми. Беше малък, с три мачти, боядисан в бяло и с небесносин ръб. На главния му стожер бе окачена табела, на която се четеше:

„С товар на Пернамбуко и Байа, «Утринна звезда», под командата на капитан фригар, ще тръгне незабавно“.

Как да не направиш едно хубаво пътешествие на такъв бяло-син кораб? Пернамбуко и Байа — има ли в географията по-съблазнителни имена?

Качих се на борда. Екипажът и пристанищните работници бяха заети с товаренето. В широко отворения трюм спускаха тежки сандъци, които се люлееха на края на веригите. Отначало никой не ми обърна внимание, но тъй като аз упорито стоях на мястото си, без да посмея да се приближа много до господина, който записваше касите, минаващи пред него, и който ми приличаше на капитан, той най-после ме забеляза.

— Махни се оттам! — извика ми той.

— Господине, бих искал да ви говоря.

И му отправих своята молба да бъда приет като юнга на борда на „Утринна звезда“.

Той дори не ми отговори и се задоволи да ми покаже с ръка моста, по който бях дошъл.

— Но, господине…

Той вдигна ръка и аз не настоях повече. Излязох много засрамен и да си кажа истината, много обезпокоен.

Дали пък няма да ме искат?

Не бях от тези, които се обезсърчават лесно. Отидох малко по-нататък. Несъмнено „Утринна звезда“ беше много хубав за мен. Този път избрах един чер и мръсен бриг, който товареше за Тампико и който се наричаше „Змиорка“. Отговориха ми просто, че нямат нужда от никого. На трети един кораб, вместо да се отнеса към капитана, обърнах се към някакъв моряк. Като изложих молбата си, той вдигна рамене и всичко, което можах да изкопча от него, беше, че съм малко смешно човече. Накрая капитанът на едно корабче, заминаващо за бреговете на Африка, чието лице съвсем не вдъхваше доверие, пожела да ме приеме. Но когато научи, че нямам баща, който да подпише моя договор, че не съм записан в морската служба, че нямам сак за дрехите си и че изобщо нямам дрехи, подкани ме да сляза колкото се може по-бързо, за да не опитам ритника на ботушите му.

Работата ставаше неприятна и започвах да се чувствам неудобно. Трябваше ли да се върна в Порт Дийо? Ако можех да мисля само за мама и за Диелет, тази необходимост би се превърнала в радост. Но чичо ми и задължението, което ме обвързваше с него… можех ли да забравя всичко това? И аз продължих да търся.

Обикаляйки доковете, бях стигнал до вълнолома. Морето започваше да приижда и вече някои малки рибарски лодки излизаха на открито. Наблюдавах влизането и излизането на корабите. От дълго време не бях присъствал на тази гледка и движението на прилива, прекрасният хоризонт, който погледът ми обгръщаше, идването и отиването на корабите от Каси, от Руан и от Онфльор, големите кораби за далечни плавания, които вдигаха котва, сбогуванията, размаханите кърпички на пътниците, виковете на моряците и скърцането на макарите, цялата смесица от платна в пристанището — от брега до крайната извивка на морето — ме накараха да забравя грижите си.