Ектор Мало - Малкият моряк

Във Вир той щял да ни плати места в пощенската кола до Порт Дийо. В залата, където лежеше Диелет, бяха направили подписка и бяха събрали двадесет и пет франка, което беше повече от достатъчно. С оглед на пътуването ни, което не се надявах да бъде така лесно, самият аз през тези два месеца бях спестявал от шест до осем су на ден, което правеше цели двадесет и два франка.

Каква разлика между нашето пристигане в Париж преди два месеца и заминаването ни сега! Добрата госпожа Берсо пожела сама да ни заведе до колата и ни снабди с всевъзможни провизии.

Колата за дойки не беше много удобно превозно средство: две дъсчени пейки по дължината и слама в средата — ето всичко. Но за нас то беше възхитително.

Беше в края на януари. Времето не беше кой знае колко студено. Пътуването мина много приятно. Ние не бяхме от изтънчените и прекарахме добре с дойките, които се връщаха по родните си места заедно с тумбестите си кърмачета. Когато те много плачеха или пък трябваше да ги преповиват, ние слизахме и извървявахме известно разстояние пеш.

Във Вир водачът ни настани в дилижанса, който ни свали на миля от Порт Дийо. Беше неделя. Точно седем месеца от заминаването ми.

Направихме неколкостотин крачки, без да си продумаме, защото и двамата се чувствахме смутени. Диелет първа наруши това стеснително мълчание:

— Да вървим по-бавно — каза тя, — искам да ти кажа нещо.

Ледът беше счупен.

— Аз също искам да ти говоря. На, ето това писмо. Дай го на мама, щом влезеш у нас.

— Защо писмо? — каза тя кротко. — Защо не дойдеш и ти с мен? Защо не ме заведеш ти при майка си? Откъде знаеш дали ще ме приеме? Ако ме отпрати, какво ще стане с мен?

— Не говори така, ти не познаваш мама!

— Познавам я добре, но ти не знаеш ще ми прости ли тя, че не съм те задържала. Ще повярва ли, че дори след като съм те молила, пак си заминал? Как си се съгласил да ме доведеш дотук, а не си пожелал да влезеш, за да я прегърнеш. Това не е естествено!

— Точно това й обяснявам в писмото си. Казвам й, че ако продължавам пътя си, без да й се обадя, то е, защото чувствам много добре, че ако я видя, няма да замина и ще трябва да се върна при чичо си. Има договор, а чичо ми не е от хората, които се отказват от правата си.

— Може би майка ти ще намери средство, за да не се върнеш при него.

— Ако мама се противопостави на чичо ми, тя ще трябва да плати за мен. А докато съм на парахода, той нищо не би могъл да направи нито срещу нея, нито срещу мен, когато се върна, защото един запасен моряк принадлежи на държавата, а държавата е по-силна от чичо ми. Мислил съм много за всичко това!

— Не знам, аз не разбирам всичките тия работи за държавата, но чувствам, че това, което вършиш сега, е лошо…

Съвестта ми не беше толкова непоколебима, за да слушам спокойно тези думи, които сам си бях повтарял много пъти.

— Лошо ли?

— Да, това е лошо! А ако майка ти те обвини, ако каже, че ти не я обичаш? Аз няма да мога да те защитя, защото и аз ще мисля като нея.

Крачех до Диелет, без да й отговоря. Бях смутен и разколебан, почти готов да отстъпя, обаче се овладях.

— Бил ли съм лош с теб? — попитах аз.

— Не, никога!

— Вярваш ли, че мога да бъда такъв за другите?

Тя ме погледна.

— Отговори!

— Не!

— Мислиш ли, че не обичам мама? Вярваш ли, че искам да й причиня страдание?

Тя се надяваше, че е победила, но видя, че се защитавам, и не отговори.

Тогава аз продължих:

— Е, добре, ако си ми малко признателна, ако вярваш, че не съм лош, не ми говори вече така. Ти може би ще ме убедиш да остана и това ще бъде лошо за всички ни.

Тя не прибави повече нито дума и продължихме да вървим един до друг в мълчание, и двамата развълнувани и смутени.

Избрал бях един път през степта, където бях почти сигурен, че няма да срещнем никого. Така стигнахме до рова, който служеше за граница на нашия двор. Камбаната бе известила края на неделната служба. Навярно майка ми се беше вече прибрала.

— Ето, там е! — казах на Диелет като й показвах над стръковете жълтуга къщата, в която бях живял така щастлив и обичан.

Тя почувства вълнението ми по трепета на гласа ми.

— Ромен!

Но аз се престорих, че не разбирам колко настоятелна молба имаше в тази единствена дума.

— Ще слезеш — казах й бързо, — влизайки, ще подадеш писмото на мама и ще й кажеш: „Ето, това писмо е от сина ви!“. Ще видиш, че след като го прочете, тя няма да те отблъсне. След шест месеца аз ще се върна. Ще ви пиша от Хавър. Сбогом!

Исках да избягам, но тя се спусна към мен.