Ектор Мало - Малкият моряк

— Сега сбогом — рече той, когато бях вече облечен. — Ако срещнеш някои от другарите, постарай се да не ги познаеш.

Нямаше още десет часа. Пред себе си имах цял ден, за да измисля къде да прекарам следната нощ.

Времето беше сухо. Топло облечен, добре обут, с пълен стомах, не ме измъчваше мисълта за това колко трудно оставаше да се намери подслон в Париж.

Не можех да посетя Диелет.

Тръгнах право пред себе си. Може би случайността щеше да ми дойде на помощ.

Но след два часа още нищо не бях намерил, нищо не бях измислил, а междувременно бях прекосил най-различни квартали. Тогава си казах, че навярно би било по-мъдро, ако сам помогнех на случайността, и се отправих към Сена. Намерението ми беше да отида в халите. Може би добрата жена, която ми беше дала двадесетте су, би могла да ми даде работа или най-малкото да ме насочи къде да потърся.

Изпърво тя не ме позна в дрехите на Бибош. После, когато й напомних кой съм, попита ме какво съм направил със сестра си. Разказах й случилото се снощи и видях, че остана развълнувана. Тогава й казах, че не искам да изоставя Диелет в Париж, че искам да дочакам нейното оздравяване, но че за тази цел би трябвало да работя, а не знам към кого да се обърна, че съм вярвал, надявал съм се…

— Мислил си да се обърнеш към майка Берсо — прекъсна ме тя — и добре си направил, моето момче. Това ме ласкае, виждаш ли, защото си разпознал в мен жената, която не би оставила едно дете на улицата. Не сме богати, но имам сърце.

Тя извика две или три от своите съседки и започна да се съветва къде биха могли да ме настанят. Беше трудно да се измисли нещо, защото на халите обикновено не работеха деца. Накрая, след дълги прения, след като ме разпитаха поне десет пъти, признаха, че мога да пиша и единодушно решиха, че бих могъл да бъда използван като писар на публичните търгове, ако все пак успееха да ми намерят място.

Аз не присъствах на тези постъпки, които, както ми казаха, били трудни. Знам само, че на другия ден в пет часа сутринта ме настаниха зад едно писалище на рибния пазар и ми наредиха да преписвам малки бюлетини. Нямаше нищо по-лесно от това. Пишех бързо и четливо. Когато госпожа Берсо дойде да види дали бяха доволни от работата ми, казаха й, че ще върви много добре и че ще мога да разчитам на тридесет су дневно. Това не беше много, но като се има предвид, че тя позволяваше да спя в магазина й, дори надхвърляше нужното за храна.

Диелет беше влязла в болницата в понеделник: едва дочаках четвъртъка и щом свърших работата си на пазара, отправих се към улица „Севр“. От халите ми бяха дали сума ти портокали и джобовете ми бяха пълни. Безпокойството ме караше да бързам. Пристигнах с отварянето на вратите. Как ли беше тя? Жива? Мъртва?

Щом ми показаха залата, в която я бяха настанили, аз се втурнах да тичам, но един болногледач ме спря и ми каза, че ако вдигам такъв шум, ще ме прати да си вървя. Тръгнах на пръсти. Диелет беше жива и вече по-добре! Никога няма да забравя израза на очите й, когато ме видя:

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя, — ако не си умрял от студа.

Накара ме да й разкажа как бях живял след раздялата ни. Когато й описах случката в кариерата, каза:

— Добре, добре, братко мой!

Никога не ме беше наричала брат.

— Целуни ме! — каза Диелет, показвайки ми бузата си.

А като научи какво беше направила за мен госпожа Берсо, очите й се напълниха със сълзи и рече:

— Ах, добрата жена!

После на свой ред започна да отговаря на въпросите ми.

Била много болна, в безсъзнание, имала треска и бълнувала, но за нея се грижели добре. Имало една сестра, която била много мила с нея.

— Но все пак — каза ми съвсем тихо Диелет — бих искала да си изляза, защото ме е страх. Нощес едно момиченце умря, там, на крайното легло, и когато го поставиха в ковчега, аз припаднах.

Диелет се мамеше като се надяваше скоро да напусне болницата. Тя беше така силно засегната от болестта, че оздравяването й продължи дълго време и остана повече от два месеца на легло.

Впрочем за нас това беше добро. През време на боледуването си тя спечели обичта на всички, които се грижеха за нея. Сестрата, лекарят, стажантите — всички бяха пленени от нейната миловидност. Те знаеха нашата история с всички подробности. Бяхме сметнали, че можем да я разкажем, и интересът, който тя възбуждаше, се отразяваше и върху мен. Когато отивах в неделя и четвъртък, посрещаха ме като приятел.

Най-после листът за изписването й бе подписан. Връчвайки й го, лекарят и сестрата й съобщиха, че са се погрижили да не се връщаме пеш до Порт Дийо. Бяха намерили един водач на дойки, който бил съгласен да ни приеме в колата си и да ни заведе до Вир.