Ектор Мало - Малкият моряк

Вече повече от два часа стоях, опрял лакти на парапета, когато усетих, че някой ме дръпна за косата. Обърнах се изненадан и се намерих срещу един от музикантите в трупата на Лаполад — Херман.

— В Хавър ли е Лаполад?

Зададох този въпрос с такъв изплашен вид, че на Херман му бе потребно повече от минута, за да ми отговори — така се беше разсмял. Като дойде на себе си, той ми каза, че също напуснал Лаполад, за да отиде при един от братята си, който живеел в република Еквадор. Що се отнасяло до Лаполад, да не съм се страхувал. Той получил голямо наследство и продал менажерията си, или по-скоро останките от менажерията, защото петнадесет дни след нашето бягство Мутон, бедният Мутон, умрял от глад и мъка. След заминаването на Диелет той станал съвсем мрачен, страшен и упорито отказвал всякаква храна. Изглежда, бил гладен само за Лаполад, върху когото се нахвърлял с ярост винаги щом го видел. Но тъй като Лаполад не се решил да спаси живота на лъва си за сметка на своя, нещастният Мутон свършил, смазан от своята слабост, жертва на привързаността и верността си към Диелет. Херман ме попита дали най-после съм станал моряк и аз му разказах за трудностите, които ми се изпречваха. Той беше прекарал доста време в цирка и имаше находчив ум.

— Ако искаш — каза Херман, — ще ида да те пазаря като мой брат.

А дрехи? Това осуетяваше предложението му. Херман не беше по-богат от мен. Неговото пътуване предварително беше платено от брат му до Гиакил, а ние двамата не можехме да дадем толкова, дори ако съберяхме всичките негови и мои пари.

Трябваше да се откажем от тази мисъл. За да ме утеши, той ме заведе да вечерям с него, а след вечерята и на театър, за който един негов съотечественик музикант в оркестъра ни даде две места. Като първа пиеса играеха комедията със заглавие „Открита война“, в която донасяха на сцената едно от действащите лица в сандък.

— Ето твоята работа — каза Херман. — През почивката ще ти обясня какво ми хрумна.

Идеята му беше да купи един голям сандък, аз да се скрия вътре един час преди заминаването и той да го занесе на борда, добре затворен и завързан. Когато излезем в открито море, ще го отвори и капитанът при невъзможността да ме свали на суша, а още по-малко да ме хвърли в морето, ще бъде принуден да ме остави. Веднъж тръгнал, ще трябва сам да намеря начин да ме приемат на работа.

Това беше безумно, но в него имаше нещо авантюристично, което ме съблазни.

На другия ден ние посетихме всичките оказионни магазини на града и намерихме за десет франка един голям сандък, обкован с железни обръчи, който беше точно за моя ръст — сякаш ми беше правен по мярка. Херман го занесе у дома си, където беше подслонил и мен, и проби в него много дупки, за да мога да дишам. Аз се наместих вътре, той го затвори и останах така два часа. Чувствах се съвсем удобно. Можех да движа ръцете и краката си, да се обръщам на страна и на гръб, а когато искам — да сменя и положението си.

Корабът, с който щеше да пътува Херман, тръгваше на другия ден в два часа следобед. Употребих това време, за да разгледам кораба, който се казваше „Ориноко“, и да напиша дълго писмо на мама, за да й съобщя, че най-после тръгвах по море, и за да й поискам прошка, загдето действах против волята й, като се надявах, че така ще бъде по-добре за всички ни. Към това писмо прибавих друго, за Диелет, в което й разказвах всичко, което бях научил от Херман, и й поръчах да бъде нежна към мама.

Два часа преди прилива, точно по пладне, Херман ме накара да вляза в сандъка и подавайки ми парче хляб, каза със смях:

— До утре. Ако огладнееш много, можеш да ядеш.

Трябваше да остана двадесет часа в тази кутия, защото разсъдихме, че ако се покажех много рано, в околността на Хавър, капитанът можеше да ме качи на някоя рибарска лодка или на някой кораб пилот, докато в открито море тази опасност беше много по-малка. Вече дълги дни южният вятър духаше доста силно. За двадесет часа ние трябваше да бъдем оттатък Шербург, насред Ламанша.

Отвътре бяхме заковали две кожени дръжки и аз се улових за тях, за да не бъда много силно подхвърлян при пренасянето. Херман заключи двете брави, уви многократно въжето около сандъка и ме качи на гърба си. Смееше се така силно, че аз се друсах като на кон.

Това веселие беше прекъснато изведнъж с пристигането ни на борда на „Ориноко“.

— Какво е това, което носите? — извика капитанът.

— Куфарът ми.

— Много е късно. Отделението за багаж е затворено.

Точно на това разчитахме и ние. Ако то беше отворено, щяха да ме свалят на дъното на кораба, да натрупат други сандъци върху моя и да остана там чак до Гиакил. Сега щяха да ме оставят на палубата или в кабината на Херман.