Ектор Мало - Малкият моряк

Същата вечер задминахме Шатодьон. Денят беше топъл, но вечерта се захлади и ние взехме решение да потърсим подслон в някоя странноприемница. Това значеше да се хвърлим на голям харч, но поне нямаше да умрем от студ.

— Като си свършим парите — казваше Диелет, — аз ще пея по селата и пак ще спечелим.

Тя каза това храбро като малка особа, така уверена в занаята си, че нейното самочувствие се предаде и на мен.

Но не било толкова лесно да се печелят пари с песен. Скоро трябваше да научим това, а също и как се харчат.

На две мили от Шатодьон в една странноприемница се съгласиха да ни подслонят. Поискаха ни четиридесет су за една нощ. На всичко отгоре трябваше да кажем кои сме и къде отиваме. Добре, че бях измислил една история за такива случаи: отивахме в Шартр да заема място за нашата трупа, която ни следваше и която щеше да мине утре или вдругиден.

Лъжата не подхождаше нито на Диелет, нито на мен. Тя беше само полезна необходимост, която ни унижаваше.

От Шатодьон до Шартр пътят пресичаше големи голи равнини, където само от време на време в далечината се забелязваше някое село. Но по самия път, така да се каже, нямаше никакви къщи.

Пристигайки в Бонвал, който е голямо селище, бяхме уверени, че ще забогатеем. Дадоха ни обаче само три су. Не смятам за щедрост гърнето с вода, излята върху главите ни от един господин, който се бръснеше, нито кучето, което един касапин насъска подире ни и което раздра полата на Диелет. Не всичко носи облага в занаята на певеца.

— Ако аз имах мечка — каза Диелет, — а ти флейта, щяхме да припечелим. Странно е, че хората плащат само на тези, които и без това си имат пари.

Диелет притежаваше неимоверно търпение. Тя не се дразнеше нито от несполуките, нито от лошите постъпки.

За щастие, вечерта не се наложи да плащаме за нощуване. Приеха ни в едно стопанство и ни оставиха да спим в кошарата, където овцете поддържаха добра топлина. Така тази нощ остана най-хубавата в нашето пътуване. На другия ден, когато тръгвахме, стопанката се качваше на колата, за да отиде на пазара в Шартр. Тя се трогна от уморения вид на Диелет и й предложи място. Отказвайки, тя така изразително ме погледна, че жената разбра нежеланието й да бъде по-добре от мен, и ни накара да се качим и двамата.

Като нощувахме така, ту в някое стопанство или тухларна, ту в някой хан, вървейки денем, докато можехме, ние стигнахме едно малко селце след Биевр, което отстоеше само на три мили от Париж.

Крайно време беше. Имахме едва единадесет су. Обувките на Диелет бяха на парцали, а кракът й беше олющен, което я караше да страда ужасно всеки път, когато след почивка тръгвахме отново.

Бяхме така изморени, че като вдигахме краката си, струваше ни се, че влачим оловни подметки.

Тя обаче не се оплакваше и всяка сутрин първа беше готова за път.

Нашите единадесет су не ни позволяваха да спим в странноприемница, но по щастлива случайност в Саклей срещнахме един каменар, с когото пътувахме и който ни подслони в конюшнята си.

— Утре трябва да тръгнем рано — каза Диелет, — защото е св. Евгения и искам да стигнем навреме, за да честитя празника на мама. Ще й дам резедата.

Нещастното цвете! То беше оголено, окъсано, пожълтяло, но все още живо и няколко по-свежи стръка показваха какво е било преди.

Тръгнахме, когато каменарят дойде да приготви конете си, сиреч, много рано.

Като по чудо дотук времето биваше винаги благоприятно за нашето пътуване — студено нощем и хубаво през деня, но когато излязохме от конюшнята, забелязахме, че студът се беше усилил. При това беше облачно, нямаше нито една звезда, а на изток вместо хубавите бакъреночервени багри, на които бяхме свикнали от самото начало на нашето пътуване, се трупаха тежки сиви облаци. Северен вятър вдигаше и отвяваше мъртвите листа. Понякога те идеха срещу нас и биваха толкова гъсти, като че ли искаха да ни преградят пътя. Диелет с мъка задържаше наметката си върху резедата. Денят настъпи, но беше мрачен и оловносин.

— Слънцето си дава почивка. Толкова по-добре, няма да осветява дрипите ни — каза Диелет, която намираше утеха във всичко.

— Бъди спокойна, небето ще ги изпере, преди да стигнем Париж — отговорих аз.

Мислех, че ще вали дъжд, а то заваля сняг. Започна да пада на малки пеперудки, които отминаваха, гонени от вятъра, после тези пеперудки бързо наедряха и се превърнаха на истински гъст рояк. Северният вятър ги шибаше така грубо в лицата ни, че те ни заслепяваха.

С мъка извървяхме една миля. Гора заграждаше пътя от всички страни. Трябваше да потърсим подслон, защото никъде в далечината не забелязвахме къща, и въпреки нетърпението ни да стигнем в Париж, невъзможно беше да вървим срещу снежната буря.