Ектор Мало - Малкият моряк

Така че ние бяхме готови и чакахме само да оздравее рамото ми, което според нашите изчисления и особено според напредъка, установен по резките върху преградата, трябваше да съвпадне с края на пребиваването ни в Блоа. Но едно раздразнение на Мутон, който обикновено биваше миролюбив, ни забави още повече.

Една вечер двама англичани, които много бяха ръкопляскали на Диелет, се приближиха към нея, след като публиката излезе, и я помолиха да повтори упражненията си. Лаполад прие предложението с готовност, защото то беше направено от двама души, които след богата вечеря изглеждаха разположени към щедрост.

Диелет влезе в клетката.

— Очарователно дете!

— Много смело!

И отново започнаха да ръкопляскат.

Не знам какво чувство на себелюбие възбуди ревността на Лаполад, но той каза, че ако тя можела да се отдава така спокойно на тези игри с лъва, това се дължало на обучението, което той, Лаполад, бил съумял да й даде.

— Вие ли? — попита по-ниският от англичаните, едно хубаво, русо и румено момче. — Вие сте самохвалко, вие не влизате в клетката.

— Десет луидора срещу един, че не влизате! — каза вторият.

— Ще ги спечеля!

— Добре, но малката ще излезе и вие ще влезете сам. Може би е предразсъдък да се мисли, че трябва голяма смелост, за да се влиза в клетките на дивите зверове.

— Камшикът! — рече Лаполад на Диелет.

— Разбрано, нали — каза ниският англичанин, — детето ще си отиде и няма да се връща.

Там бяхме Кабриол, госпожа Лаполад, музикантите и аз, който трябваше да отворя вратата на клетката. Лаполад свали генералския си костюм.

— Ако лъвът е умен — каза единият от англичаните, — няма да му стори зло. Месото му е твърде хилаво.

И те започнаха да се смеят и подиграват с нашия господар, което много ни разсмиваше.

Мутон беше достатъчно умен, за да помни как Лаполад често го мушкаше с вилата през решетките, и започна да трепери, когато той влезе храбро в клетката с вдигнат камшик.

Поведението на животното насърчи Лаполад. Той си помисли, че е господар на стария лъв и го шибна, за да го накара да стане. Но ударите с камшик не приличаха на ударите с вила. Мутон разбра, че неприятелят му беше под негова власт, проблясък от смелост осени затъпелия му мозък, изправи се в цял ръст, изрева, и преди Лаполад да може да отстъпи, той се строполи върху него. После жертвата се огъна под двете страшни лапи, чиито нокти се свиваха, за да се впият, и лъвът го търкулна под корема си с пресипнал вой.

— Умирам! — извика Лаполад.

Наведен над него, лъвът ни гледаше през решетката. Очите му изпускаха искри. Той удряше с опашка по хълбоците си и те ехтяха като барабан.

Кабриол грабна една вила и започна да удря лъва с всичка сила. Той не помръдна. Тогава единият от англичаните извади от джоба си револвер и го приближи до ухото на лъва, който беше почти до решетката.

Но госпожа Лаполад с бързо движение дръпна ръката му.

— Не го убивайте! — извика тя.

— О — каза англичанинът, — тя обича лъва повече от мъжа си!

И измърмори някакви думи на чужд език.

Шумът и виковете бяха привлекли Диелет. Тя изтича към клетката. Един от железните пръти беше поставен така, че да се отстранява и да предоставя път на нейното тънко тяло, в случай че бъде изненадана, но без лъвът да може да провре голямата си глава. Тя отмести този прът и влезе в клетката, без да я види Мутон, който стоеше гърбом.

Диелет нямаше камшик, но скочи смело на гривата му. Изненадан от това нападение и не знаейки откъде иде то, той се обърна толкова рязко, че я отхвърли до решетката. Но като видя кой е там, отпусна лапата си, която беше готова да я смачка, и като се отмести от своя враг, отиде и се сви в ъгъла.

Лаполад не беше мъртъв, но така контузен, че трябваше да го изтегля на ръце, докато Диелет задържаше с поглед засрамения лъв.

Самата тя излезе, куцайки. Мутон беше навехнал крака й, а имаше, освен това, и едно натъртване, което я държа осем дни на легло, докато Лаполад лежеше полумъртъв, разкъсан, храчейки кръв.

Най-после след петнадесет дни тя ми каза, че може да върви добре и без болка, че е дошло времето да изпълним своите намерения. Задържан от раните си, Лаполад не би могъл да ни преследва.

На 3-ти ноември есента беше все още хубава. Бързайки, можехме да се надяваме, че ще стигнем Париж преди лошото време.

Дълго обсъждания ни план уточнихме така: понеже аз не бях наблюдаван, щях да изляза от бараката пръв, изнасяйки всичкия багаж, ще рече припасите от хляб, покривката, едно шише, запасните ми обувки, малък пакет бельо, който Диелет беше скрила в моя сандък, и една тенекиена тенджера; изобщо щях да извърша цяло пренасяне, а после, когато съпрузите Лаполад заспяха, Диелет щеше да стане, да избяга от колата и да ме настигне под едно дърво на булеварда, което предварително бяхме избрали.