Ектор Мало - Малкият моряк

Един ден, ядосан, че не успявах да направя някакъв труден номер, Лаполад ме наказа. Почнах да пищя, колкото можех. Това ставаше пред клетката на моя лъв. И ето, разсърден от това, че ме бият, добрият лъв протегна лапата си през решетките, сграбчи Лаполад за рамото и го притегли към себе си. Той се опита да избяга, но лъвът беше забил ноктите си в кожата му и здраво го дърпаше. Ако не бяха дошли с железни пръти, Лаполад щеше да си остане там. Той лежа два месеца болен и през това време реши да ме вкара в клетките.

— Щом като лъвовете са ти приятели — каза ми мадам, — те няма да те изядат. Пък и големият ще те защитава.

Аз предпочитах животните пред висенето на въже и оттогава датира „знаменитата Диелет, която с чара си укротява свирепите деца на пустинята“, както казва афишът. Не е ли глупак със своите „свирепи деца на пустинята“. Та те са по-кротки от кучетата! Ах! Ако не беше умрял бедният ми голям Ружо, щеше да видиш! Поставях ги и тримата в една и съща клетка. Биех с камшик двата лъва колкото можех и когато те започваха да се гневят, казвах на Ружо „защити ме“. Той веднага се преместваше напред с такъв ужасен рев, че всички се разтреперваха. Тогава аз се преструвах, че припадам. Той започваше да ближе лицето ми, отваряха решетката и лъвът ме изнасяше в устата си. Да знаеш само как ми ръкопляскаха, колко букети, колко сладкиши и колко красиви жени идваха да ме целуват.

Имах толкова голям успех, че предложиха на Лаполад да отида в Париж. Представяш ли си колко се зарадвах. В Париж щях да намеря начин да избягам и да потърся мама.

Но ето, че в деня на заминаването Ружо се разболя. Беше през зимата, а той беше зиморничав и постоянно трепереше. О, как се грижех за него! Вземах го дори със себе си под завивките, но въпреки всичко той умря.

Никога не ми е било толкова мъчно. Всички помислиха, че ще умра от мъка. Трупата не отиде в Париж и трябваше да се откажа от мисълта да видя мама.

Отдавна мисля да избягам. Но сама не смеех, а във Филас и Ла Буйи нямам вяра. Ти не си от цирка, искаш ли да ми помогнеш да намеря мама? Ще видиш колко ще бъде доволна тя и как ще те прегърне.

Париж не беше Хавър. На свой ред разказах на Диелет истинската си история.

— Е, добре — каза тя, — ела все пак до Париж, после мама ще ти плати пътя до Хавър и ще дойдем да те заведем.

Опитах се пак да й обясня колко е трудно да се живее по пътищата. Как ще се храним? Къде ще спим?

— Имам седем франка и осем су — каза тя. — Те ще ни послужат за храна. А за спане, ще спим навън. Ако съм с теб, няма да ме е страх.

Доверието, което ми оказваше тя, поласка гордостта ми и ме накара да се реша окончателно. Освен това, Диелет беше личност, на която човек мъчно можеше да се противопостави. Тя ме гледаше с големите си сини очи, изпълнени със свян и сърцатост, с невинност и опит, с нежност и твърдост, по начин, който не допускаше отказ или противоречие. Беше решено, че в Орлеан ще напуснем трупата.

— Дотам — каза тя — пред другите аз няма да ти говоря. Ти си много добро дете и ще се издадеш.

Аз се намръщих. Тя разбра, че комплиментът й не ме беше поласкал.

— Дай да ти стисна ръката — каза тогава Диелет, — защото си добро дете и аз ти вярвам.

Беше събота, пазарен ден, и улиците гъмжаха от селяни. На големия площад, който пресичах, за да настигна колите, забелязах Филас и Ла Буйи. Бяха спрели пред Тюркетен. Под звуците на тъпана и на тромбона той вадеше зъби с такава бързина, че се виждаше как те летят във въздуха, като че ли играеше на ашици.

Още много млад, Тюркетен нямаше славата, която справедливо му спечелиха по-късно тридесетте години борба с норманските челюсти — по-честни, отколкото здрави. Но вярната му ръка и най-вече неговото добро, подигравателно и присмехулно настроение го направиха известен във всички западни департаменти. Навалицата около неговата кола беше много голяма.

Лош гимнастик, Ла Буйи беше много опитен фокусник крадец и му правеше голямо удоволствие да изиграе някой повече или по-малко весел номер на селяните. Когато го видях сред тълпата при Тюркетен, с право си помислих, че той стоеше там, за да се забавлява, и останах да видя каква хитрост щеше да измисли. Но тъй като неведнъж при тази игра той беше ял бой, благоразумно стоях настрана. И добре направих.

Този път играта на двамата ми другари се състоеше в това — да взимат табакерите на тези, които смъркаха емфие, и кърпите на онези, които не смъркаха емфие.

Естествено не друг, а Ла Буйи беше натоварен да претърсва джобовете с ловката си ръка. Ролята на Филас се състоеше в това, когато му подадат табакера, да замени тютюна с утайка от кафе, а когато му подадат чиста кърпа, да я нацапа с тютюн.