Ектор Мало - Малкият моряк

Тъй като мама работеше през целия ден, тя почти никога не излизаше с нас, а ни пращаше на разходка с една нейна помощница. Един ден (трябва да е било през лятото, защото беше топло и имаше много прах по улицата) ме заведоха на панаира на мастакулките. Това е панаир, който става при престолната градска врата. Трябва да си чул да се говори за него, откакто си в трупата. Не си спомням защо брат ми не беше с мен, но както и да е, той си беше останал вкъщи.

Тогава за първи път видях акробати и много се забавлявах. Исках да вляза във всички бараки, но помощницата на мама нямаше пари, а аз имах само четири су, които ми бяха дадени, за да си купя сладки. Тя ги взе и ние влязохме в една циркова барака.

— Какво е това? — попитах аз.

— Ама че си глупав! Ако не знаеш какво е циркова барака, какво изобщо знаеш? Е, добре, това е място, където показват някакво чудо: жена колос, обучен тюлен или нещо друго от този род.

В тази барака показваха два тюлена в една каца. Не знам как стана това, но помощницата говори нещо с човека, който държеше бараката, а той ме гледа продължително и каза, че съм много мила. После излезе с нас и отидохме при един продавач на вино в малка тъмна стая, където нямаше никой. Аз бях уморена, беше ми топло и докато те пиеха подсладено вино от една купа, трябва да съм заспала.

Когато се събудих, беше почти тъмно, а помощницата я нямаше.

Попитах човека къде е. Той ми каза, че ако искам, ще отидем да я намерим. Последвах го. Имаше много хора по тротоарите, бараките бяха осветени и всички музики свиреха. Той ме хвана за ръка и ме накара да вървя много бързо, като ме дърпаше.

Скоро излязохме от тълпата. Вървяхме по много широк път, ограден от двете страни с редици от дървета. Вече почти нямаше светлини — само тук-таме някоя къща.

Започна да ми става страшно. Човекът усети, че се дърпам вече по-силно. Предложи ми да ме носи — аз отказах. Поиска да ме прегърне — аз извиках. В това време минаваха войници и се спряха.

— Защо викаш? — рече той. — Нали отиваме при майка ти?

Тръгнах отново. Пътят ми се струваше много по-дълъг, отколкото на идване, а освен това не ми беше познат. Минахме край големи мрачни стени, покрай една голяма врата, пред която стояха войници на пост, и навлязохме в гора, която изглеждаше безкрайна. Аз съвсем се изплаших и се спрях.

— Ще вървиш ли, проклета чумо? — рече човекът с дебелия си глас. — Или искаш аз да те оправя?

Нямаше минувачи, той ме дърпаше много силно и аз го следвах плачешком. Ех, ти разбираш, аз нямах дори пет години, не бях смела, а освен това мислех за мама.

Не знам колко време ме е карал да вървя така, но бях много изморена, когато забелязахме светлините на едно село. В началото на селото на някакъв площад, срещу стената, която образуваше гората, имаше коли на цирк. Влязохме в една от тези коли. Посрещна ни жена без крака, която пиеше ракия.

Той й каза тихо нещо на ухото и двамата дълго ме гледаха.

— Не виждаш ли — каза жената, — че има белег на бузата?

Този белег беше розова бенка на мястото, където сега имам малка дупчица.

— Нищо — рече човекът, — лесно ще го махнем.

Страхът ме завладя отново и аз попитах къде е мама.

— Тя ще дойде утре сутринта, сърчице мое — каза жената. — Днес трябва да си много послушна и да си легнеш.

— Може би е гладна? — каза човекът.

— Е, добре, ще му дадем да яде, ах, миличкото!

Тогава именно забелязах, че жената няма крака.

Тя ходеше, като се въртеше, и се опираше на ръцете си. Това ме учуди много и съвсем не ме успокои. Но тъй като тя ми даде хубави неща за вечеря, сготвени с много едър грах, аз се нахраних отлично.

— Много е мила малката! — каза старата жена, виждайки, че лапам граха без сол и без масло. — Не е мъчна за хранене!

Разбира се, тя не знаеше, че за мен това беше безподобно удоволствие, което вкъщи ми беше забранено. Тъй като често боледувах, лекарят ми позволяваше само печено месо.

— Сега трябва да си легнеш — каза тя, когато свърших.

И жената дръпна една завеса, направена от платно за дюшек, която закриваше вътрешната част на колата. Там имаше две легла.

Наистина беше много забавно да си легнеш в кола. Бързо заспах.

Когато се събудих, стори ми се, че леглото се люлее. Помислих, че сънувам, но действително се клатех ту надясно, ту наляво и долавях шум от дрънкулки и вериги. Над леглото ми имаше малко прозорче, през което влизаше светлина. Застанах на колене и погледнах: едва се разсъмваше, а дърветата се нижеха пред прозореца. В далечината над една ливада се забелязваше река. Разбрах, че стаята и леглото ми се движат и изведнъж се опомних. Започнах да викам: „Мамо, мамо!“.