Ектор Мало - Малкият моряк

Макар и обикновен прислужник, аз бях допуснат на масата на тези прочути личности.

Думата „маса“ не е може би много точна, за да означи онова, върху което бе сложена трапезата. То беше дълъг и широк сандък от бяло дърво, който заемаше средата на колата. Той изпълняваше тройна служба: вътре се прибираха костюмите, над него по време на ядене се поставяха чиниите, а нощем, с един дюшек отгоре, той се превръщаше в легло за Диелет. Около този сандък бяха поставени в права линия други два, но по-тесни. Това бяха пейките за трупата, защото само господин и госпожа Лаполад имаха столове.

Подредено така, това първо помещение на колата имаше все още добър вид. Дори много парижки жилища нямат такава голяма трапезария. Двукрила стъклена врата водеше навън, а през две малки прозорчета, украсени с червени пердета, се виждаха дърветата по пътя.

Трябваше отново да разкажа историята си, но не им казах за мама и чичо, като премълчах и името на родното си място. Когато стигнах до случката с полицая, Диелет каза, че съм хапльо и че на мое място тя би се забавлявала добре. Двамата музиканти одобриха това самохвалство, но не с думи — те никога не говореха, а с три избухвания, и то в унисон на онзи ужасен смях, който притежават само баварците.

Когато привършихме вечерята, на небето още блещукаше светлина.

— Хайде, деца — каза Лаполад, — да използваме светлината, която остава, за да се поразкършим, та да не ни ръждясат мускулите.

И той се намести отвън на колата, където Диелет му донесе запалената лула, докато Филас и Ла Буйи свалиха върху тревата на пътя малка кутия с капак. Тогава Филас съблече дрехата си и след като изпъна ръцете и краката си, след като разтърси главата си, като че ли искаше да се освободи от нея, вдигна капака и се пъхна в кутията, където изчезна. Останах смаян, защото тя беше толкова малка, че аз не бих се осмелил да поставя в нея дори едногодишно дете.

Сега беше редът на Дьо Ла Буйи, но въпреки всичките си усилия той не можа да изчезне в кутията. От високото си място Лаполад силно го шибна с камшика по раменете.

— Пак си ял много — каза той. — Утре ще ти определя дажба.

После, обръщайки се към мен, добави:

— Хайде! Сега си ти!

Направих три или четири крачки назад, за да остана извън обсега на камшика.

— Там вътре ли? — попитах аз.

— Не още, моето момче, сега ни покажи само какво можеш. Прескочи този трап!

Лаполад остана доста доволен и заяви, че бих могъл да имам успех на трапеца.

Първата кола беше на господарите, втората на животните. Третата служеше за спалня на трупата и за склад на вещите. Тъй като вътре нямаше легло за мен, дадоха ми два снопа слама и аз си постлах на земята.

Въпреки че сега леглото ми беше по-добро, отколкото предишните нощи, дълго не можах да заспя. Светлините угаснаха, шумът утихна. Скоро в дълбоката тишина на нощта остана само шумът от конете, завързани за колите, които подръпваха оглавника, за да отскубнат от прашната трева по пътя. Сегиз-тогиз от менажерията долиташе мощното дишане на лъва, който въздишаше така жално, като че ли мълчанието и горещината на тази лятна нощ му бяха напомнили африканските пустини. От време на време чувах също как опашката му се удряше нетърпеливо по хълбоците, като че ли в потиснатата му воля припламваше проблясък на смелост, която му говореше за бунт и за свобода.

Той беше в здраво затворена клетка. Аз бях съвсем на открито. Мина ми през ума да се възползвам от това и да продължа пътя си. Но така щях да отнеса дрехите, дадени ми от Лаполад. Беше все едно да ги открадна. Тогава реших да послужа на новия си господар. Най-после той нямаше да бъде по-жесток от чичо ми, а в деня, когато работата ми щеше да изплати онова, което му дължах, щях да бъда свободен.

Керванът отиваше във Фалезия, на панаира в Гибрей. Там именно видях за първи път Диелет да влиза в клетката на лъва и чух Лаполад да държи своята самохвална реч.

Костюмите бяха извадени от сандъците. Над трикото си Диелет беше облякла сребърна рокля, обшита със златни люспици, а на главата си беше поставила венец от рози. Двамата другари Филас и Ла Буйи представяха червени дяволи. Германците бяха облечени като полски копиеносци с пера, които им падаха над очите. Мене ме боядисаха като негър. Ръцете до лактите и главата ми до гърдите бяха черни — представлявах африкански роб, дошъл от пустинята с лъва, и ми беше забранено да произнасям каквото и да било на френски. На всички запитвания трябваше да се задоволя да отговарям с усмивка, като показвам зъбите си.