Ектор Мало - Малкият моряк

Събрах в гората много сухи листа и ги прибавих към тези, които бяха до стената. Натъпках ги добре и отгоре, в процепите между камъните, закрепих клони, които за по-здраво забих в земята. Образува се нещо като стряха, върху която прострях покривката. Така се сдобихме и с легло, и с покрив.

Диелет остана твърде доволна от тази постройка. Беше много смешно — колиба в леса — като в приказката за Палечко. О, ако имаше масло, тя щеше да запържи супата — хич не я беше страх!

След вечерята, която, както и обядът ни, се състоеше само от корички, нощта започна да се спуска. Когато останалата на запад червена светлина угасна, когато птиците, накацали по гъстолистите борове, престанаха да издават звуци и когато мракът изпълни леса, Диелет като че ли загуби самоувереността си.

— Спи ли ти се? — попита тя.

— Не!

— Добре, тогава ако обичаш не заспивай, преди да заспя аз — така ще ме е страх по-малко.

Не бяхме подслонени зле под покривката. Но през многобройните дупки ние виждахме как на небето звездите светеха и въпреки че всичко в природата спеше, чуваха се малки, необясними шумове, които ни напомняха, че не се намирахме в къща.

Неспокойна, Диелет дълго време се въртя. Но на края умората я надви и тя заспа. Щастлив, че бях освободен от задължението да бдя, аз последвах примера й.

С право се бях страхувал от студа. Той ни разбуди, преди да беше настъпило утрото.

— Студено ли ти е? — попита ме Диелет като усети, че се раздвижвам. — Аз замръзнах.

Нямаше какво да се прави — бяхме взели всички предпазни мерки. Трябваше да заспим отново, докато настъпи денят.

За мен това беше невъзможно. Бях вцепенен от студ и въпреки усилията ми да се сдържам, треперех с цялото си тяло. Пак чувах около нас някакъв шум, който ме безпокоеше. По земята листата шумоляха, като че ли ги тъпчеха хиляди насекоми.

— Чуваш ли? — попита тихо Диелет.

Въпреки желанието ми да я успокоя, нямаше как да кажа „не“. А освен това, самият аз започвах да се безпокоя. Исках да бъда храбър, защото трябваше да защитавам другарката си, но ако бях сам, сигурно щях да избягам.

Останахме повече от половин час, без да можем да се раздвижим. Чувах как зъбите на Диелет тракаха. Леглото ни от листа трепереше с нашите тела, а навън продължаваше все същият пукот.

Тази продължителност и еднообразие на шума в края на краищата започнаха малко да ме успокояват. Ако той бе предизвикан от човек или от животно, не би бил така равномерен. Трябваше да видя какво има навън.

Повдигнах малко покривката. Бялата светлина на луната, която падаше от звездното небе, ми показа, че около нас всичко беше в същото положение. Насърчен, поставих ръка върху листата с намерение да се наведа навън и погледна по-надалеч. Те изпукаха. Корави и слепени едно за друго, те лежаха в сбит пласт. Беше паднал мраз.

Това ни успокои, но не ни стопли. Обратно като разбрахме причината за шума, ние изстинахме още повече. Изведнъж чух, че Диелет става.

— Какво ти е?

— Резедата ми! Резедата ми! Ще замръзне и ще загине!

Тя взе цветето в ръцете си и го скри под наметката си, за да го стопли.

Колко ли беше часът? Щеше ли скоро да съмне, или беше едва полунощ? Луната се беше наклонила, но аз не знаех часа на нейното захождане.

Скоро стана невъзможно да се стои под нашия подслон. Макар че се бяхме сгушили и притиснали един към друг, ние така треперехме, че едва можехме да приказваме. Решихме да станем и да потеглим. Вървейки, поне бихме могли да се стоплим.

Трябваше да приберем лагера и да го натоварим на гърбовете си. Появи се обаче една трудност: Диелет искаше да защити резедата си от студа и намери за най-добре да я вземе под наметката си, което не беше удобно, защото така саксията заемаше едната й ръка. Предложих й да остави растението, но тя ми отговори ядосано, че съм без сърце, и аз не посмях да настоявам.

И тъй, ето ни пак по широкия път, нощем, по мраз. Пътуването не обещаваше да бъде лесно, обаче не смеех да споделя страховете си с Диелет. Тя крачеше смело и винаги намираше да каже нещо весело, което ободряваше.

След един час ходене из полето чухме петлите да пеят и се разсмяхме като помислихме, че скоро ще съмне. Бяхме се стоплили и си разказвахме, подигравайки се взаимно един на друг, нощните страхове. Поспорихме малко и накрая решихме, че аз съм по-храбър, а тя — по-умна.

От страх, че по пътя за Париж, където Лаполад трябваше да ни търси (ако решеше да ни търси), можеше да бъдем преследвани, ние взехме този, който води от Блоа в Шартр. Според моите проучвания по картата това отклонение беше незначително.