Ектор Мало - Малкият моряк

Аз пристигнах там, когато биеше единадесет. Диелет дойде чак в полунощ. Бях започнал да се отчайвам и да се страхувам, че може да са я изненадали, когато чух леките й стъпки по булеварда. Тя пресече една ивица светлина и аз познах червената й наметка, която й служеше да се загръща, когато, излизайки от представление, идваше да присъства на Лаполадовите речи.

— Бях започнала да мисля, че никога няма да се измъкна — каза тя. — Лаполад пъшкаше като тюлен и не искаше да заспи, а после отидох да се сбогувам с Мутон. Бедният Мутон! Ще му бъде много мъчно. Взе ли всичко?

Не беше време за проверки. Казах й, че могат да ни изненадат и че трябва да бързаме към полето.

— Добре! — отвърна Диелет. — Тръгваме, но първо ми дай ръката си.

— За какво?

— За да я сложиш в моята и да се закълнем, че това е на живот и на смърт. Искаш ли да се закълнем?

— Искам!

— Тогава дай си ръката и кажи като мен: „Ние ще си помагаме на живот и на смърт!“.

— На живот и на смърт!

Тя стисна ръката ми и аз се почувствах много развълнуван от разтреперания глас, с който произнесе тези думи.

В пустия град цареше тайнствено мълчание, смущавано само от струята на един фонтан, който се изтичаше с шуртене в поточето, и от жалбата на уличните фенери, които при духането на вятъра скърцаха на железните си вериги. При клатенето си те хвърляха големи променливи сенки по паважа на улицата.

— Сега да вървим! — каза тя, тръгвайки напред.

Не след много излязохме от града и се озовахме в полето. Следейки я, аз я разглеждах с любопитство. Струваше ми се, че лявата й ръка е закръглена, като че ли държеше нещо под наметалото си. Понеже всичкия багаж носех аз, недоумявах какво можеше да бъде то? Попитах я.

— Това е моята резеда — каза Диелет, отваряйки наметката си.

И аз забелязах една малка саксия цветя в позлатена хартия. Тя отдавна отглеждаше това цвете, което заемаше едно от прозорчетата на колата и за което изискваше, и полагаше грижи, които вбесяваха Лаполад.

— Как искаш да носим това? — казах аз, доста раздразнен от този нов товар.

— Трябваше ли да го оставя? Щеше да умре. Достатъчно е, че оставих Мутон. Бедният Мутон! Ти не знаеш, че преди малко исках да взема и него. Как ме гледаше! Сигурно подозираше нещо.

Да вземе Мутон беше мисъл, която ми се видя крайно смешна. Лъв, вързан като куче! Не можах да сдържа усмивката си.

Диелет поиска да разделим багажа и с мъка я убедих аз да взема по-голямата част.

Нощта беше хладна, без да бъде студена. Сивкавосиньото небе беше обсипано с блещукащи звезди. Равнината спеше, дърветата стърчаха неподвижни, без да шумолят, и не се чуваше дори шумът на птиците или на насекомите, които оживяваха летните нощи. Само от време на време, когато минавахме покрай някое жилище, кучетата джавкаха подире ни, гласовете им събуждаха кучетата на съседите и лаят им се губеше в смълчаната тъмнина като провиквания на стражи, които се виждат и си отговарят.

За да избегнем преследването, ако Лаполад предприемеше такова, трябваше да вървим цяла нощ. Аз се страхувах, че Диелет няма да може да ме следва, но тя не продума за умора чак до сутринта. Минахме през много заспали села и пътните знаци ни казваха, че сме на пет мили от Блоа. На небето пред нас се появи жълта светлина: разбудилите се петли се провикваха от курник на курник. Зад кепенците на къщите се появиха светлинки. Скоро след това започнаха да ни пресрещат коне и колари, които с бавен ход отиваха по полските си работи.

— Сега да починем — каза Диелет, — вече не ме е страх.

— Страх ли те беше?

— Да, от Блоа дотук.

— От какво?

— От тишината. Не я обичам. Пък и сенките се удължават, скъсяват и това те кара да тичаш, додето дъхът ти спре.

Докато закусихме с моите корички, стана съвсем светло. Денят беше сив и влажен. Той разкри пред нас, докъдето стигаше погледът, голяма, гола равнина. Тук-там между скупчените дървета се издигаха къщи, над които бавно се изкачваха стълбове жълт дим. Редуваха се разорани земи и стърнища, но никъде не се виждаше зеленина. Ята гарвани тежко прелитаха небето и се разделяха на по-малки ята, за да се спуснат около плуговете и браните, които работеха тук-таме из полето.

Скоро тръгнахме отново и минахме още две мили. Но умората започна да ни тежи. Диелет умираше за сън. Тя беше толкова изтощена, че спа пет часа, без да се събуди.

При това пътуване най-голямата ми тревога бяха нощите. Имах опит в спането под открито небе, но не бях спокоен, като мислех за студа през това годишно време. Затова, когато поехме отново пътя си, решихме, че без да обръщаме внимание на разстоянието, дълго или късо, няма да се спираме, преди да сме намерили хубаво, добре защитено място. Намерихме това, което ни трябваше, под стената на един парк, където вятърът бе натрупал голям куп сухи листа. Тъй като беше едва четири часа, имах достатъчно време преди нощта, за да приготвя легло за двама ни.