Ектор Мало - Малкият моряк

Малки възвишения, обрасли с габърови дървета и още накичени със сухите си листа, пресичаха тук-таме гората. Ние се сгушихме в подножието на един такъв склон.

Доста ни запази той. Но снегът, носен от виелицата, докосваше земята като облак от бял прах и се спираше, когато срещнеше препятствие. Скоро той премина ръба на склона и започна да се трупа от страната, където се бяхме опрели. Снегът се виеше като вихрушка над главите ни и се пъхаше във вратовете ни, където се топеше. Опитах да се покрием със завивката, но вятърът бързо я обърна.

Дрехите ни бяха по-раздрани дори от дрипи и зле ни пазеха от студа. Видях, че Диелет посиня и започна да трепери. Тя се притисна към мен, но и на мен самият ми беше много студено, за да мога да я стопля. Снегът, който влизаше на прах във врата ми, се стичаше като вода в обувките ми. Бях по-мокър, отколкото ако се бях потопил в река.

Трябваше да останем в това положение цели два часа, без вятърът да отслабне. Сякаш снегът не падаше от небето. Понякога се образуваха вихри и той се изкачваше, въртейки се.

Диелет не изостави своята резеда — държеше я, притисната до себе си, скрита под наметката й, но снегът, който се пъхаше през дрехите, проникваше навсякъде. Когато видя, че се беше натрупал върху пръстта на саксията, тя ми я подаде.

— Какво да я правя?

— Гледай да ми я запазиш, моля ти се.

Ядосвах се като виждах как тя се измъчва с това растение. Вдигнах рамене, показвайки й вкочанясалите й от допира със саксията пръсти.

— Защо веднага не ми каза да я хвърля? — каза тя ядосано.

Бяхме в едно от тези състояния, при които кавгите избухват бързо. Разменихме си няколко гневни приказки, първите помежду ни. После, млъквайки и двамата, започнахме да гледаме право пред себе си как пада снегът.

Но скоро усетих ръката й да търси моята.

— Искаш ли да го хвърля? — попита ме тъжно тя.

— Сама виждаш, че е мъртво. Листата му са почернели и омекнали.

Тя нищо не отговори, но видях, че очите й се изпълниха със сълзи.

— О, майко! — каза тя. — Значи нищо няма да ти занеса.

— Ще го пазим — отвърнах аз и взех саксията.

Снегът продължаваше да вали, но вятърът утихваше. Неусетно той съвсем престана и тогава снегът се сгъсти и започна да пада на едри парцали. За няколко мига земята се покри с дебела бяла покривка, която се изкачваше по краката ни, като че снегът искаше бавно да ни покрие с леден саван.

Това продължи повече от час. Дърветата се превиваха от тежестта на снега. Под нашата покривка, която криво-ляво ни пазеше, усещахме тежестта му.

Опрени един до друг, ние не помръдвахме и дори не приказвахме. Студът ни беше оковал и аз мисля, че тогава нито единият, нито другият имаше представа за опасността, в която се намирахме.

Най-после снежинките станаха по-малки, по-леки и снеговалежът за малко спря. Небето беше оловно черно. Бялата земя го осветяваше.

— Да вървим! — каза Диелет.

Излязохме на пътя. До колене затъвахме в снега. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше жива душа: нито коли по пътя, нито някакъв селянин в равнината. Единствените живи същества в тази пустиня бяха свраките, които, накацали по дърветата в рововете, сякаш ни се подиграваха с крясъците си, когато минавахме край тях.

След като прекосихме някакво село, ние изкачихме един склон и забелязахме облак от дим, разстлан над огромен град, който неясно се простираше между два бели хълма. Смътно бучене, нещо като шума на морето, стигна до нас.

— Това е Париж — каза Диелет.

Като че ли вече не ни беше толкова студено, като че ли вече не бяхме толкова изтощени.

По пътя се виждаха коли, които отиваха към града. Но ние не бяхме още стигнали и когато слязохме в долината и вече не виждахме пред очите си толкова желаната цел, умората и изтощението отново ни обхванаха. На всяка стъпка се хлъзгахме и едва напредвахме. Мокрите дрехи димяха над телата ни.

Снегът по пътя стана по-малко бял, после се обърна в черна кал. Колите, които срещахме, както и тези, които ни отминаваха, вървяха една след друга в непрекъсната върволица. След къщите идеха други къщи, а тук-таме из полето се забелязваха черни колела скупища камъни около тях. Въпреки своята твърдост, Диелет бе принудена да спре. По челото й се стичаше пот. Тя силно куцаше. Изчистих снега, който покриваше една пейка, поставена пред вратата на някаква къща, и тя седна.

— Попитай дали още много ни остава! — каза ми тя, като видя да минава един колар.

— Къде отивате? — заинтересува се коларят, когато му отправих въпроса си.