Мери Мартин - Старлет

— Да, скъпи мой… Казах ти, че можем да преодолеем болката — каза тя, останала без дъх, бедрата й се разтвориха и тялото й започна да се извива в първобитния танц на страстта. Старлет чувстваше, че никога няма да му се насити. Въпреки това той й даваше повече, отколкото тя можеше да очаква.

Любовта им бе огнена и поглъщаща, дори груба, но винаги подплатена с нежност, която бе част от неговото същество.

— Не ме напускай, Деър — прошепна тя, докато френетичните тласъци я пронизваха. Никога досега не бе изгаряла от такова желание по него.

Той не можеше да й обещае нищо, но напълни тялото й със собствената си същност. Въпреки това тя нямаше чувството, че е проникнал достатъчно силно в нея. Разтвори още крака и той навлезе по-дълбоко във влажната горещина. Удоволствието му бе толкова голямо, че го лишаваше от възможността да диша.

— Още… искам още от теб, искам повече от всичко, което си ми давал досега — прошепна тя с дрезгав глас.

Той прокара едната си ръка под таза й и я прониза с диво ожесточение. Мислите й се превърнаха в калейдоскопична картина от изгарящи пламъци и меки като коприна мускули под възглавничките на пръстите й.

След това светът, който познаваше, престана да съществува, загуби се някъде в небитието, и двамата полетяха по вълните на екстаз, подобен на който не бяха преживявали никога.

Старлет го чу да вика, когато напрежението достигна крайния си предел, и се присъедини към него. С устата, ръцете и сърцето си тя му беше показала колко е грешал и колко много се нуждаеше от него — сега и завинаги.

На следващата сутрин той изглеждаше съвсем различен от мъжа, когото тя познаваше. Седяха на кухненската маса и довършваха закуската, която бе приготвила.

Старлет похапваше неохотно от бърканите яйца в чинията си. Забеляза, че Деър също няма голям апетит.

Сутрешното слънце грееше ослепително през прозорците. Очертаваше се още един изключително хубав ден. Защо тогава тя се чувстваше така, сякаш светът около нея всеки момент ще се сгромоляса? Имаха толкова малко време заедно. Не беше честно да загуби Деър толкова скоро. Поне не след всичко, което бяха преживели заедно последната нощ.

Наблюдаваше го и отново през ума й мина мисълта, че той е много упорит човек. Не можеше ли да разбере какво притежават те двамата? Защо продължаваше да я отблъсква и да отрича дълбочината на чувството, което бяха споделили? Снощи… Господи, двамата така добре си подхождаха, въпреки болката и ужасната безнадеждност, които бе усетила у него, когато го бе видяла да страда.

Тази сутрин на издайническата слънчева светлина те отново се бяха отчуждили. Чудеше се кога точно се бе появила промяната. Снощи бяха толкова близки. Или тя само така си мислеше. Какво би казал той, ако го попита? Деър седеше спокойно насреща и обясняваше, че е взел решение днес да я отпрати. Гласът му бе категоричен и не издаваше по никакъв начин, че това, което прави, му причинява страдание. Толкова трудно бе да приеме, че това ще бъде техният последен ден заедно. Думите му сякаш се превръщаха в бучене в главата й и тя трябваше да я разтърси и да се опита да се концентрира върху това, което й казваше.

— Наистина е по-добре така. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. — Той остави чашата с кафето и срещна нейния поглед. — Не разговаряш ли с мен тази сутрин?

Въпреки твърдото й решение да не го моли за нищо, погледът й се премрежи. Това, което прочете в неговия поглед, ни най-малко не я обнадежди. В чувствата му действително нямаше място за нея. Тя бързо сведе очи надолу към ръцете си. Защо не можеше да бъде като него? Защо се чувстваше така, сякаш животът й никога вече няма да бъде същият?

Той въздъхна съкрушено.

— Не искам да те нараня. Повярвай ми, не искам. Ти заслужаваш много повече от това, което ти дадох.

„Нямаше да кажеш това, ако наистина ме познаваше. Аз не съм жената, за която ме мислиш, аз те заблудих. Но мисля, че съм влюбена в теб и се страхувам да ти кажа истината за Рейвън, защото ще ме намразиш.“ Тя искаше да каже толкова много неща, но накрая само силно изхлипа, след което сподави риданията си.

— Наистина толкова ужасно ли би било, ако останем заедно за още известно време? — Тя умоляваше! О, как мразеше звука от собствения си глас, но точно в този момент бе достатъчно отчаяна, за да се хване за тази възможност и — да проси, ако трябва.

Той я погледна, видя искрено развълнуваното й лице и разбра, че тя очаква да чуе от него онова, което иска. Бе взел всичко, което тя с охота му бе дала, а сега я оставяше, без да й даде нищо в замяна. Не можеше да й каже нещата, които тя заслужаваше да чуе. Те само щяха да отложат неизбежното.