Мери Мартин - Старлет

— Значи за теб е толкова лесно просто да се откажеш от мен?

— Не… Искам да бъдеш разумна относно това. Опитай се да ме разбереш.

Безполезно бе да отрича чувството, че е изоставена. Лекомислено бе сметнала, че след изминалата нощ, на сутринта, той ще й се довери, ще сподели своите мисли и най-съкровените си чувства. Очевидно мислеше по друг начин.

— Трябва да оставиш нещата да се развиват сами по себе си — каза й той. — Запази добрите спомени и завещай всичко останало на миналото — продължи той и за миг тя видя проблясък на чувство в дълбоките му очи. Съжаление? Тъга? Трудно бе да се каже.

Тя не желаеше да си губи повече времето и каза:

— Не те карам да се променяш заради мен, Деър. Мога да те приема такъв, какъвто си. Ти нямаш представа… но ние бихме могли да се чувстваме чудесно заедно. Аз не съм онова малко, сладко и невинно същество, за каквото ме смяташ…

— Спри! Казах ти, че няма никаква полза. — Изражението му бе непреклонно, след което, като забеляза нейното сътресение, меко добави: — Ако има някакво значение за теб, ще ти кажа, че ти ме накара да се почувствам по-жив, отколкото съм бил от години насам. Никога не съм срещал друга жена, която да ме накара да се чувствам по този начин.

— И точно заради това ме изоставяш — каза тихо тя и добави: — Снощи чух разговора с твоя посетител. Той каза, че не съм нищо друго, освен още едно топло, изпълнено с желание тяло за теб. — Още я болеше от думите му. Влага напираше иззад клепките й. — Това по-близо ли е до истината, отколкото ми се ще да вярвам?

Очите му бяха яркозелени и тежки като смарагди, когато я обходиха, за да запомнят и най-малката подробност от нея.

— Знаеш, че в известно отношение той е прав. Аз наистина адски силно те желая. През цялото време. Мисля за теб всеки миг, докато съм в будно състояние. Точно сега искам да те отведа в онази спалня и да те положа в леглото. За мъж с моята професия една жена като теб би могла да се окаже фатална. Враговете ми — а аз имам много, както знаеш — ще намерят начин да те използват срещу мен.

Погледът му следеше ръцете й, докато пръстите й си играеха с ръба на жълтата покривка на масата.

— Ако това, което казваш, е истина, то ти няма да ме забравиш лесно — промълви нежно тя и вдигна поглед към него. — Можеш да ме отпратиш, но пак ще бъда с теб ден и нощ, Деър. Не можеш да продължиш да бягаш. Един ден ще трябва да спреш.

— Може би. Но точно сега трябва да направя каквото мисля, че е най-добро за нас двамата — каза той някак тъжно. — Ти заслужаваш мъж като Джейд, който може да ти даде това, което търсиш. Аз не съм този мъж. И никога няма да бъда. — Плавно, без да спира за повече от секунда, той промени разговора, като я остави с чувството, че е умряла вътрешно. — Кръвният ми брат, Нощния Сокол, ще се върне по-късно тази вечер — каза той. — Ще се чувствам по-добре, ако той те придружи. Това е единственият човек, на когото бих доверил да те върне в града.

В нея продължаваше да се натрупва унищожителен гняв, който почти я задушаваше. Невъзможно бе да понесе неговото пренебрежение без борба. Смехът й бе саркастичен, а тонът й горчив.

— И приключваме просто ей така. Деър Маккалистър си направи малък флирт. Сега ще продължиш да живееш както преди.

Той присви очи.

— Не говори така. Това не е вярно и ти го знаеш. — Почувства се като най-низш паразит. Изглеждаше обидена, гневна, и разочарована от него. Със следващите свои думи тя успя да го нарани така дълбоко, както той я бе наранил.

— Изтълкувала съм всичко, което каза, доста правилно, нали така. Аз също имам добра памет. Зная, че ти напълно се наслади на това да отнемеш девствеността ми… и да ме направиш своя държанка. Ти бе много наясно с всичко това. Но никога не те чух да казваш, че те е грижа — за мен, или изобщо за някого. Единственото нещо, което си ми казвал, е колко силно ме желаеш. — Тя се взря в него, като яростта й силно напираше да се излее. Едва успяваше да подбере думите си. — Добре, и сега, след като удовлетвори желанието си, можеш просто да ме поставиш в същата категория като другите жени, които си познавал. — Тя протегна отворената си длан. — На всички е заплащано в сребро, нали?

Деър скочи на крака така бързо, че едва не събори стола. В очите му пламтеше огън в знак на несъгласие. За миг тя си помисли, че може и да отстъпи. Но той се окопити бързо, твърдо решен да не й позволи да надзърне в най-дълбоките му чувства. Тръгна към прозореца и застана загледан навън, с гръб към нея. Накрая заговори.