Мери Мартин - Старлет

— Ужасно си мълчалива. Добре ли си? — попита я Нощния Сокол и тя насочи вниманието си към него, като остави болезнените спомени настрана.

— Много съм добре — отвърна тя, но гласът й прозвуча измъчено дори в собствените й уши.

Той хвърли поглед към нея, преди да насочи вниманието си отново към пътя пред тях. Нежното й лице не се виждаше, но страданието й бе очевидно. Нощния Сокол бе женен за жена с душа, доста близка до тази на команчите. Той разбираше, когато нещо потиска ума на една жена.

— Деър те подложи на крайно тежко изпитание, нали?

— Толкова ли си личи?

Той се усмихна и сви рамене.

— Когато човек е женен толкова дълго, колкото аз, си изработва интуиция за тези неща.

— Да, получи се нещо такова — отвърна Старлет, като реши, че е безсмислено да се опитва да отрича. — Страхувам се, че загубих.

— Той е труден за разбиране мъж. Но си мисля, че ти си единственият човек, който е успял да го накара да навлезе навътре в душата си, а той не е правил това от дълго време насам. И точно от това имаше нужда, въпреки че зная колко мрази да се рови в миналото си. От години е прекъснал отношенията си с всички. Това не е добре.

— Съгласна съм, но опитай се да го накараш да си признае това. Наистина бях започнала да си мисля, че може би се нуждае от мен. Но сгреших. Той не се нуждае от мен повече, отколкото от другите жени, които се появяват за малко в живота му и си отиват.

— Да, имало е жени, но никога не е имало някоя, която да означава толкова много за него, колкото ти.

Тя се намръщи в знак на съмнение.

— Бих искала да ти повярвам.

— Истина е — увери я той и после добави, — така както аз виждам нещата, Деър не мисли, че е достатъчно добър за теб. Той избра начин на живот, който безкрайно го привлича, и тъй като опасностите го правят по-силен, не обича онзи мъж, в когото до голяма степен се е превърнал. Това, което говорят хората за него, също не му помага, и той обвинява себе си за смъртта на онова момче в Ларедо, въпреки че достатъчно дълго сме приятели, за да зная със сигурност, че това не е било нищо повече от нещастен случай. Деър не би стрелял по деца, дори ако от това зависеше животът му.

— Той не е говорил с мен за този ден и според него това е забранена тема.

— Надявах се да го направи. Но, предполагам, това е твърде много за него. Според мен единственият ти съперник е вътре в самия Деър… ако изобщо разбираш какво искам да кажа.

Тя го погледна с въпросителен поглед.

— Какво точно имате предвид?

— Той се самонаказва, като не признава чувствата си към теб. Предполагам, че си го накарала да застане лице в лице със слабостта вътре в себе си и може би, без да съзнава, те обвинява, че си възкресила чувствата, които е смятал за окончателно погребани.

Тя се намръщи още повече. Спомни си как Деър плачеше и мрънкаше несвързано, докато беше в изпаднал в делириум, но ясно бе чула едно име.

— Тед… — изрече на глас тя. — Познаваш ли някого с това име?

— Това бе името на момчето — отвърна той сериозно.

— Това, което той… е застрелял?

Нощния Сокол кимна.

— Това не беше просто някое момче от улицата. Те бяха приятели. Тед боготвореше Деър и в очите на момчето той не можеше да направи нищо лошо. Този ден, на връщане от галантерийния магазин, Деър и Тед се поупражнявали малко в стрелба в цел. Планирали били да направят заедно пътешествие с лов. Той показвал на момчето как да подобри мерника си чрез стрелба по бутилки. Именно звукът от стрелба с оръжие привлякъл вниманието в погрешна посока. — Той хвърли поглед към нея. — Тед забелязал преди Деър мъжа, после и извадената му пушка. Изкрещял предупредително и се хвърлил пред мъжа, точно когато Деър се завъртял и стрелял. Момчето умряло в ръцете на Деър. Другият мъж изчезнал, докато наоколо започнала да се събира тълпа. Никой не повярвал на разказа на Деър. Те твърде прибързано направили своите погрешни заключения.

— Той зове името на Тед в съня си. Сега разбирам кой е бил той и защо Деър се държи с мен по този начин.

— Искаш ли да ми кажеш за това? Аз съм доста добър слушател.

Тя кимна радостна, че може да разкаже на някого, който би я разбрал, това, на което бе станала свидетел.

— Бе много късно. Деър и аз спяхме. Нещо ме накара да се събудя. Звук… в началото не разбрах. Беше Деър. Той мърмореше несвързано, сякаш страдаше. Помислих, че вероятно болестта се връща, но тогава осъзнах, че сънува ужасен кошмар. Той… зовеше Тед. — Тя шумно си пое дъх и продължи: — Умоляваше Бог да вземе него вместо момчето. Запалих лампата и успях да го събудя. Когато ме погледна — тя се мъчеше да запази контрол, — в очите му видях смъртта. Посегнах към него. Той отскочи от мен, когато го докоснах. Дълго време никой от нас не продумваше. Накрая го сграбчих за ръката. Той бе студен като камък. Беше абсолютно ужасяващо преживяване да го видя в такъв вид.