Стив Мартини - Класацията

— Видя ли изражението на лицето й? — намеси се Джак. — От два дни й разправям за моя приятел Хенри, а ти я разби просто с появяването си.

— Не си ми казал кой е — опита се да поправи нещата Аби.

— Трябва да извиниш моя приятел. Лошо възпитание — усмихна се Рикарди. — Мога ли да те наричам Аби?

— Разбира се. — Тя се мъчеше да се държи естествено в такава изтънчена компания.

— Заповядай, седни. — Хенри повика иконома и поръча питиетата — пиня колада за Джак, коктейл с ром в чест на домакина за Аби. — Сигурно се чудиш как културен и изискан човек като мен е проявил немарливостта да се забърка с някой като него? — Той посочи Джак и поклати глава. — Истински негодник.

— Я почакай — подскочи възмутено Джак.

— Готова съм да се съглася — кимна Аби.

— Хайде, сега пък и тя — не повярва на ушите си Джак.

— Е, имах нещастието, по-скоро проявих нехайството да го приема в моя студентски клуб в Станфорд.

— Твоят клуб ли? — изненада се Джак. — Доколкото си спомням, аз бях в ръководството му, когато ти се появи от някъде.

— Е, с възрастта паметта отслабва — сви рамене Хенри. — Какво да се прави.

Преди Джак да може да отговори, се появи икономът с напитките.

— Време е за лекарството ми — провикна се Джак.

— Точно така. Ще поосвежи паметта ти — успокои го Хенри.

Те се разсмяха и взеха чашите си от сребърния поднос. Тази на Аби беше висока, със захар по ръба, чадърче и резен ананас. Изведнъж нещата започнаха да идват на мястото си: Станфорд, изучаване проблемите на Латинска Америка. Къде другаде можеше да срещнеш най-богатия човек на Карибите?

— Наистина трябва да ти се карам — обърна се Рикарди към Джак. — Идваш на моя остров и отхвърляш гостоприемството ми. Довечера ще бъдете мои гости.

— Имаме стаи в „Кондадо Плаза“ — опита се да спори Джак.

— Имахте стаи. Изведнъж се оказа, че всичко е заето. — Суха усмивка пробяга по лицето му, докато се настаняваше в креслото срещу тях. — Зийк вече отиде да ви вземе багажа. Говорих с управителя на хотела. Няма нищо за плащане.

— Ами нещата, които купих на номера на стаята? — прошепна Аби на Джак. Тя дори носеше едното от тях. Хенри я чу.

— Както казах, няма нищо за плащане. Ние доставяме много неща за хотела, а гостите им не страдат от липса на средства.

— Хенри иска да каже, че притежава част от хотела — обясни Джак. — Както и от всеки друг голям хотел на острова.

— Семейството притежава доста неща — ухили се Хенри. Тя изведнъж си представи, че в други времена би раздавал със същото безгрижие притежаваните от него роби. Северноамериканското й чувство за независимост бе наранено. Откакто бе тръгнала с Джак, то май непрекъснато понасяше удари. — Ще ви дадем стаи в крилото за гости — продължи Хенри. — Доколкото разбрах, ти си писателка?

Аби стрелна Джак с поглед и се запита какво ли е казал на Хенри за малката им сделка. Джак сви рамене. Като бито куче. Знаеше, че ще го обсипят с упреци по-късно.

— Да, да. И Джак има такива амбиции — продължи Хен ри. — Казах му да се откаже. Да бъде реалист. Че всичко е вече в миналото. Но, уви, Джак не знае какво значи думата „реалист“.

— Наистина ли? — изненада се Аби.

— О, да. Преследва мечтата си, откакто…

— Достатъчно — прекъсна го рязко Джак.

— Защо, искам да чуя още нещо — почти се разсърди Аби.

— Кой съм аз, че да преча на нечии мечти? — усмихна се многозначително Хенри. — Дори му предложих и работа тук, но той не ще да приеме.

— Не обичам така наречената семейственост — сви презрително устни Джак.

— Я стига, семейственост има, когато назначаваш само роднини. Дал съм им работа на всичките. Защо да не направя нещо и за един приятел? Помисли си само, можем да обикаляме света, да сваляме мацки и да пием.

— Това можеш да го правиш и в избата си — заяви Джак.

— Дестилационен завод, ако обичаш — обиди се Хенри. — Както и да е, да видим какво сме свършили дотук. Намерих ви чудесно местенце в Сейнт Кроа — обърна се той към Аби. — Сигурен съм, че ще ви хареса. Много тихо. Много усамотено. Теди Кенеди наема една от къщите наблизо за Коледа. Но за вас съм избрал нещо по-скромно.

Аби се запита колко ли струва то.

— А колко време ще останете при нас?

— Два дни — каза Джак. — Летим вдругиден следобед.

— Глупости! — избухна Хенри. — Разбира се, че ще останете повече.

— Бих искала да можеше, но имаме срокове — обади се Аби. — Трябва незабавно да започнем работа.

— Ах, тази работа! — възкликна Хенри. — Не можем да се отървем от нея. Тя е нашето проклятие. Аз самият сутринта заминавам за Европа. Но вие можете да останете. Чувствайте се като у дома си.