Стив Мартини - Класацията

— Някои от най-хубавите плажове са тук — посочи Джак с ръка отвъд застроените площи от двете страни на магистралата. — В Кондадо има страхотни вили на самия бряг.

— Там ли отиваме?

— Ще отседнем в „Кондадо Плаза“. Мисля, че ще ти хареса.

Движението в центъра на града беше още по-натоварено. От крайпътните ресторанти се носеше миризма на печено. Те минаха по двата бетонни моста с украсени със скулптури балюстради над лагуната Кондадо. Отляво се простираше плаж с бял пясък. Аби съзря шоколадови момичета и бронзови момчета, налягали на ярки хавлии. Вълните на Атлантическия океан се разбиваха в рифовете на около километър навътре.

Таксито спря пред входа на огромен хотел. Зад стъклените стени Аби видя внушителното фоайе и отвъд него тюркоазните отблясъци на водата. Младеж в бяла ливрея и тропически шлем отвори вратата на колата.

— Добре дошли в „Кондадо Плаза“. — Беше висок и мургав, а ослепителната му усмивка можеше да разбие всяко момичешко сърце. — Имате ли багаж, сър? — Говореше с кастилски акцент. Щракна с пръсти и появилото се незнайно от къде момче с количка натовари безмълвно чантите им. — Колко ще останете при нас?

— Две нощи — каза Джак и подаде петдоларова банкнота на малкия носач, който влетя като фурия вътре.

— Фернандо ще занесе багажа ви. — Портиерът отвори широко вратата. — Благодаря, че отсядате в „Кондадо Плаза“.

Вътре Аби започна да се притеснява, че не си е взела подходящи дрехи. Всъщност дали въобще притежаваше такива? Повечето от жените бяха в елегантни черни рокли, с перли и диаманти. Млада и красива латиноамериканка в прилепнала по изваяното й тяло рокля бе застанала сред неколцина мъже, облечени в костюми, струващи поне хиляда долара всеки. Бе хванала под ръка доста по-възрастен белокос мъж, който бе една педя по-нисък от нея. Докато минаваха покрай тях, Аби чу, че говорят на испански. Джак улови погледа й.

— Идват от Рио и от Аржентина — обясни й той. — С парите, спечелени от петрол или животновъдство, понякога и от наркотици, водят любовниците си тук, правят по малко бизнес и пилеят луди пари в казината. После се връщат в къщи при жените и десетте си деца. Такъв е Старият свят.

Аби се сблъскваше за пръв път с каймака на южното полукълбо и изведнъж се почувства като грозното американско пате.

— Защо си такъв циник? — упрекна го тя. — Откъде знаеш, че не е дъщеря му?

— Защото е прекалено млада.

— Може да му е внучка. Защо не го питаш?

— Защото това не ме вълнува — заяви той. — Нямам намерение да ги съдя. Според мен няма нищо лошо в това да си имаш красива любовница. Затова при католиците има по-малко разводи. Така и въздържанието е по-лесно.

Аби се разсмя, поклати глава и се отказа да спори. Американските туристи във фоайето приличаха на скитници — мъжете с шапки за бейзбол и размъкнати фланелки, жените с джинси и ранички. Аби нервно приглади смачканите си памучни панталони и оправи мократа от пот яка на блузката си.

— Ще ми трябват малко дрехи — прошепна тя на Джак, до като се приближаваха към рецепцията.

— Давай! Имаме достатъчно време. Магазините са ей там — посочи той галерията с бутици. Витрините им блестяха от бижута и разкошно облечени манекени. Тя се поколеба за миг, докато той се разправяше с момичето.

— Добре дошли, мистър Джърмейн — пое кредитната му карта тя. — Имаме резервация за вас. Има и едно съобщение. — Тя му подаде някакъв плик. Джак го отвори нетърпеливо.

— Хенри ни е намерил.

— Хенри ли?

— Енрике. На този остров нищо не става, без той да разбере за него. Явно на летището сме се разминали с лимузината му. Изпраща я след няколко часа да ни вземе от хотела.

— Много щедро от негова страна да наеме лимузина — учуди се Аби.

— О, той не я е наел — усмихна се дяволито Джак.

Администраторката провери кредитната карта на Джак и след миг му подаде две магнитни карти вместо ключове. После натисна звънеца да качат багажа им.

— На деветия етаж сме, в съседни стаи. — Джак подаде на Аби едната карта, поставена в плик с номера на стаята й. — Хайде, върви на пазар. Аз ще се погрижа за багажа и ще те чакам горе. Имай предвид, че за вечеря ни трябва официално облекло. — Той се обърна и тръгна към асансьора, но Аби не се помръдна. — Какво има? — попита изненадано той.

— Аз, ъъъ, нямам кредитна карта. — Да имаш шестстотин хиляди долара в банката и да не можеш да похарчиш и цент.

— На рецепцията ще ти осребрят чека — обясни Джак.

— Не мога да направя и това. — Тя си спомни предупреждението на Морган да не пипа сметката, докато полицията я издирва.