Стив Мартини - Класацията

Аби се почувства едва ли не виновна, че го е намерила. Нямаше право да се бърка в личните дела на Джак. В крайна сметка той не я бе заплашил с нищо, а бе имал много възможности.

— Сигурно не значи нищо. Много хора имат фалшиви лични карти — каза тя.

— И паспорти ли?

— Откъде да знам?

— Точно това имам предвид — продължи настойчиво Морган. — Откъде знаеш, че не се занимава с наркотици?

— Не намерих нищо подозрително — заяви Аби.

— Да не искаш да кажеш, че си претърсвала къщата му? — Гласът на Морган се повиши с една октава.

— Е, не съм точно претърсвала. Просто не можах да спя и се поразходих. Паспортът беше на бюрото. В спалнята му.

— Какво правеше в спалнята му?

— Него го нямаше по това време.

Морган и без това се тревожеше за нея. А сега се появяваше още една причина. Една жена усещаше тези неща. Нотките на ревност бяха пределно ясни.

— Сигурна ли си, че не искаш да си дойдеш? — попита той.

— Защо?

— Пътуваш с човек, който е извършил поне едно сериозно нарушение на закона. Ако ти не разбираш защо, аз не мога да ти помогна.

— Той не използва фалшивия паспорт. Показа истинския си, когато се качихме на самолета в Савана. — Аби не беше от страхливите, но не беше и глупава. — Освен това той вече има една фалшива самоличност. Онази, която ние му измислихме. — Имаше предвид писателя Гейбъл Купър. Морган й напомни, че използването на псевдоним не е федерално престъпление.

— Откъде да знаем, че въобще го е използвал? — попита тя.

— Погледна ли за печати за влизане или излизане от страната?

— Не, нямах време. — Аби не беше запозната с формалностите, свързани с пътуванията в чужбина. Имаше паспорт от пет години, но той така и си седеше в чекмеджето. Искаше да бъде готова в случай, че възникне възможност за пътуване. Досега не бе имало такава. — Провери паспорта — на реди тя. — И бъди дискретен.

— Не се притеснявай.

Викаха пътниците за втори път.

— Слушай, аз тръгвам. Ще ти се обадя вкъщи от хотела довечера. Пожелай ми късмет.

— Аби, трябва да поговорим. Чакай…

Тя така и не чу последните му думи. Беше затворила.

Сутринта Джак остави пакета в куриерската служба, после двамата с Аби отлетяха за Маями и прекараха нощта в хотел близо до летището. На другия ден се качиха на самолета за Пуерто Рико.

Боингът се носеше над лазурносиньо море, бели плажове и скупчени къщички с тенекиени покриви. Аби виждаше и гъстите тропически джунгли във вътрешността. Самолетът спусна колесника и след две минути гумите запушиха по международното летище на Пуерто Рико.

Аби идваше за пръв път на Карибите и когато вратата на самолета се отвори, тя усети необикновено остро влажното ухание на тропиците.

— Взимаме багажа и отиваме на хотел — каза Джак. — Сигурно искаш да се освежиш, преди да потърсим Енрике.

Енрике беше приятел на Джак. Трябваше да им помогне да се настанят в някое тихо местенце някъде на юг, за да може Аби да работи необезпокоявана върху продължението на книгата. Според Джак Енрике познаваше добре островите.

— Твоят приятел в Пуерто Рико ли живее?

— Може и така да се каже. Семейството му е тук от доста време. От около триста години. — Джак я остави със зяпнала уста и тръгна напред по коридора.

Терминалът напомняше декор за филм от 40-те години. Нещо като „Казабланка“. Очакваше да види всеки момент Хъмфри Богарт с дългия му шлифер и Ингрид Бергман с нейната шапка. Макар и старо и нуждаещо се от ремонт, това място миришеше на носталгия и пот, нищо че не беше много ясно кое е на първо място. В голямото фоайе имаше климатик, но в останалата част не.

Докато излязат, Аби беше вече станала вир-вода. Хората се насочваха с облекчение към колите си или такситата. Няколко ученички в строги униформи се бяха скупчили до един от прозорците в очакване на приятели и роднини. Имаше много охрана. В централната сграда се допускаха само пътници с билети.

Бизнесмени в костюми се блъскаха редом с туристите пред знаците и табелите с указания на испански. Казваха, че животът в тропиците тече по-бавно, но едва ли имаха предвид това място.

Те намериха такси и Аби се настани на задната седалка, докато Джак и шофьорът прибираха багажа.

— „Кондадо Плаза“ — каза Джак.

След секунди Аби усети свежия полъх на вятъра върху лицето си. Старият шевролет нямаше климатик, но пък прозорците бяха отворени додолу. Пътуваха мълчаливо. Аби оглеждаше с интерес гъсто населения Сан Хуан. Забеляза, че много от сградите имат решетки на прозорците. Повечето от красивите вили зад високите огради бяха боядисани в ярки цветове.