Стив Мартини - Класацията

— Днес просто е надминал себе си — заяви Джак и с възхищение заби вилица в пръхкавите картофки. Аби трябваше да признае, че са невероятно вкусни. Всички ужасии, които бе чувала за храната в армията, явно бяха лъжа.

Аби беше напълно изтощена. Липсата на сън и адреналиновият шок сутринта си казваха думата. Но трябваше да признае, че стрелбата й бе харесала. Беше я накарала да позабрави събитията преди това. Е, все пак книгите и паспортът в спалнята му не й излизаха от ума. Кой беше Джак? Беше ли я излъгал за името си?

— Така ли пазаруваш? — кимна тя към войника, който току-що бе оставил последната торба с продукти на масата.

Джак му подаде чек.

— Понякога. А от време на време идва една дама и ми оставя разни работи в хладилника.

— Така ли? — Аби не искаше да бъде нахална. Значи в живота му имаше жена. Тя се опита да промени темата и взе сутрешния вестник. Изобилието от местни новини не можеше да предизвика оживен разговор.

Джак ядеше спокойно и между другото драскаше нещо на малко листче. Приличаше на етикет от колет. На плота зад него стоеше някаква кутия, точно като получената вчера. Пак приличаше на кутия за ръкописи и Аби отново потрепера.

— Извинявай. — Джак осъзна, че се е отнесъл, а и че очите й са вперени в него.

— Моля ти се. Свърши си работата.

— Само още минутка. Нали нямаш нищо против да оставим това в куриерската служба на път за летището?

— Разбира се.

— Какво мислиш за ръкописа ми? — попита Джак.

— О! — Това беше единственото, което й дойде наум. Какво можеше да каже? — Снощи бях страшно уморена. — Глупаво извинение, но така избягваше по-неприятен отговор.

— Можеш да го вземеш със себе си. Сега не ми трябва.

— О, благодаря. Чудесно — отвърна примирително Аби.

Ако той продължеше да настоява, рано или късно щеше да се наложи да му каже, че не само готвенето не е сред силни те му страни. — Разкажи ми за себе си. — Може би това щеше да бъде по-приятна тема. — Имаш ли много приятели?

— Няколко.

— Като дамата, която пълни хладилника ли? — усмихна се тя. Наистина беше любопитна.

— О, да. Страхотна жена. Познаваме се отдавна. Сменяла ми е пелените — усмихна се на свой ред Джак. — Леля на преклонна възраст. Искаш ли да я видиш?

— Съмнявам се, че ще имаме време — отпи глътка кафе Аби. — Да не искаш да кажеш, че няма никой в живота ти и че литературата е ревнива любовница?

— Не знам дали е ревнива, или не — сви рамене Джак. — Но със сигурност е голяма кучка.

Аби се разсмя. Поне беше искрен.

— Имаше една жена преди време — каза Джак. Аби го по гледна насърчително. — Казваше се Джени. Беше красива. И млада. Макар и не колкото мен.

— Аха. По-възрастната жена — кимна с разбиране Аби. — Беше ли влюбен в нея?

— Знам ли? Никога не съм разбирал какво точно е любовта. Но съм сигурен, че стомахът ми гореше, когато бях до нея. А сърцето ми блъскаше като бетонобъркачка. Вероятно е било повече физическо привличане, отколкото любов.

— И какво стана?

— Хвана ме да заглеждам други жени. Започнах да се извинявам. Бях млад и глупав. Казах й, че обичам да гледам хубави жени.

— И тя какво каза?

— Тя каза: Колко смешно! И аз. — Джак изгледа Аби с усмивка, от която можеше да се съди, че я будалка, после отпи бавно глътка кафе, оставяйки я да се бори с любопитството си.

— Да не ме будалкаш?

— Кълна се — вдигна ръка той с пълна уста. — Бях на осемнайсет, тя на двайсет и две. Последното, което чух за нея, е, че живеела в Атланта с три котки и жена на име Алис.

— Не ти вярвам. Занасяш ме.

— Нищо подобно.

Тя се разсмя и го погледна уж раздразнено.

— Е, преувеличих малко — заяви той. — Котките били само две. — Но очакваният смях не последва.

— Знаеш ли, не мога да разбера кога говориш истината и кога лъжеш — каза Аби.

— Това прави живота интересен — усмихна се този път той и се наведе над своя етикет. Пишеше някакъв адрес.

— Юридическа фирма „Старл, Хобс и Карлтън“. Слушам ви.

— Бих искала да говоря с Морган Спенсър — каза Аби.

— Как сте, мисис Чандлис? — Секретарката беше познала гласа й. Сега, когато Аби се оказваше клиент, а не служител във фирмата, отношението към нея бе съвсем друго. Спенсър й беше казал, че дори Луис Кътлър, който я беше уволнил, сега се интересувал от благосъстоянието й. Разбрал, че разполага с много пари и е наела Спенсър да урежда финансовите й дела. Всеки партньор във фирмата мечтаеше за богати клиенти и Кътлър имаше нахалството да си въобразява, че ако изиграе картите си правилно, ще си оправи отношенията с Деби. Спенсър умираше от удоволствие да дразни Кътлър, като го държи в неведение. Съхраняваше вкъщи всичките папки с документите на Аби.