Стив Мартини - Класацията

— О, господи! — притисна ръка до челото си Аби. Мигрената не й мърдаше.

— Искаш ли да се върнеш? — попита Спенсър.

Ако се върнеше в Сиатъл, не се знаеше кога или дали въобще ще може да напусне. Репортерът Томпсън щеше със сигурност да я чака. А разбереше ли, че ще я разпитват в следствие за убийство, подозренията му щяха да се засилят. Полицията не би могла да я подозира сериозно. Тя имаше алиби. Беше на тринайсет хиляди метра височина, в самолета между Ню Йорк и Западното крайбрежие, когато Тереза е била убита. Беше убедена, че го е извършил Джоуи.

— Сигурни ли са за Джоуи? Че е бил в Лос Анджелис? — попита тя.

— Санфилипо не беше много словоохотлив по въпроса — отвърна Морган. — Но разпитваше за парите, които си дала на Чарли.

— Значи мисли, че двете са свързани? Убийството на Тереза и парите?

— Трябва да признаеш, че един подозрителен човек би видял някаква връзка — прекъсна я Морган. — Приятелката ти е убита. Изведнъж се оказва, че имаш пари да си платиш дълговете. После ти изчезваш.

— Ако Чарли не му беше казал за парите…

— Струва ми се, че не е той — каза Морган. — Вероятно е разбрал при финансовата проверка.

— В такъв случай скоро ще открие и останалото. — Аби имаше предвид шестстотинте хиляди долара, които Спенсър бе внесъл на нейно име след подписване на договора. Това беше авансът за книгата. А също и всичко друго, постъпило в сметката й по-късно. — Ако разбере за тия пари, ще се вдигне голям шум — продължи тя.

— Права си — съгласи се Спенсър. — Ще реши, че са от наркотици, и ще започне да те търси в Колумбия. Откъде иначе толкова мангизи?

— Да. — Тя бе изтеглила и последните си две хиляди долара, след като бе платила самолетния си билет и бе закрила старата си сметка.

— Използвала ли си кредитни карти? — попита той.

— Забрави ли, че нямам? — напомни му шеговито тя. За пръв път в живота й това се оказваше плюс. Ченгетата нямаше как да я проследят.

— Ще им отнеме известно време, докато открият новата сметка. Трябва да знаят в коя банка е. Нали не си писала още чекове с нея?

— Не, още не.

— Добре. Недей.

— Скоро ще ми трябват пари — каза Аби. — Освен това колкото по-дълго ме няма, толкова по-лошо става.

— Не се притеснявай засега. Ще ти изпратя пари на острова. Как се казва градът там?

— Кристианстед. Сейнт Кроа. — Тя го чу как дращи с молив по хартията.

— Ще проверя дали има клон на Уестърн Юниън. Ако няма, ще намеря начин да ти пратя пари. Ще ти стигнат, дока то ти открия офшорна сметка. На някой от островите. Ще ти направя и кредитна карта. В чуждестранна банка, така че ще им трябват месеци, докато я проследят. Дотогава няма да има значение — заяви Спенсър.

Прав беше. Щом книгата бъдеше издадена и Аби излезеше на светло, щеше с удоволствие да се върне в Сиатъл и да отговори на въпросите им. Морган беше като скала — човек, на когото можеше да се опреш във всякаква ситуация. Дори враговете му във фирмата го наричаха „пожарникаря“ заради способността му да се справя с различни кризисни ситуации.

— Рано или късно ще трябва да се върна — каза тя. — Искам да се върна. Вече започвам да се чувствам като изгнаница. — Нямаше я по-малко от седмица, а ето че изпитваше носталгия. — Вече ми липсваш — каза му тя. Дори и да не работеше във фирмата, винаги можеха да обядват заедно в Сиатъл.

— И ти ми липсваш — успокои я Спенсър. — Става дума за броени дни. Когато всичко свърши и книгата излезе в твърди корици, а изданието в меки вече се подготвя, ще станеш известна и нищо няма да има значение. Ти имаш алиби. Ще кажем на полицията защо си постъпила така и откъде са парите. Те ще проверят и въпросът ще приключи.

Прав беше. Трябваше й само време. Аби чу да обявяват полета й по високоговорителите.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Сигурна ли си, че си добре? Къде ще отседнете тази вечер?

— Не знам. Джак се занимава с това.

— Дано да се е справил по-добре, отколкото с телефонния си номер — заяви кисело Морган.

— Има още нещо — сети се изведнъж Аби. Почти беше забравила. За миг се поколеба дали да му каже. — Не искам да те тревожа, но Джак има паспорт на друго име.

— Какво?

По тона на Морган стана ясно, че не биваше да му го казва.

— Намерих го, когато бях в къщата му оня ден. Американски паспорт на името на Келън Рейд. С неговата снимка.

— Слушай, искам да вземеш самолета и да се върнеш веднага тук — почти извика Морган. — След като този човек има фалшив паспорт, един господ знае какво още има.