Стив Мартини - Класацията

Джак се наведе и прошепна нещото на жената на рецепцията. В отговор тя кимна и посочи с ръка към бутиците.

— Няма проблеми — посочи картата ключ в ръката й Джак. — Кажи им да ги пишат на номера на стаята.

— Може ли?

— И тя сигурно така си е получила роклята. — Джак посочи с глава младата латиноамериканка. — Да бъдеш любовница на богаташ си има някои преимущества.

— Това пък какво значи?

Той се ухили и бързо влезе в асансьора, преди тя да успее да го сграбчи.

— Нали ще ги изтеглят от кредитната ти карта — извика след него тя. — Ще ти ги върна. — Вратата на асансьора се затвори пред ухиленото лице на Джак и Аби остана сама във фоайето. Със смачканите си дрешки до младата красавица в блестяща вечерна рокля. Изглежда, че колкото и пари да имаше, все не можеше да се облече както трябва.

Думата „пестеливост“ явно бе напълно непозната в бутиците на „Кондадо Плаза“. Аби се надяваше кредитната карта на Джак да има висок лимит. Тя си купи само два тоалета: един спортен — панталон, блуза и лек пуловер, както и тъмносини спортни обувки, и една вечерна рокля, която струваше колкото половината й месечна заплата. Но й стоеше страхотно. Проста и същевременно много изискана, придаваща загадъчност и очарование на вечерта. Купи си и чифт елегантни обувки с високи токове към нея. Никога не беше харчила толкова пари. Беше свикнала да чака разпродажбите в края на сезона и обявите за намаление в каталозите. Хората, които си мислеха, че всички адвокати са богати, бяха луди. Щеше да каже на Спенсър да прати парите веднага щом го чуеше. Не искаше да дължи нищо на Джак.

Два часа и половина след като се разделиха във фоайето, телефонът в стаята й иззвъня. Лимузината беше долу.

Когато се появи на вратата в новата си вечерна рокля, Джак, който я чакаше до асансьора, свирна одобрително.

— Изглеждаш страхотно.

— И ти — поруменя тя.

— Да вървим — хвана я за ръката той. Стори й се искрено доволен. — Да идем да видим как живее другата половина.

Долу ги чакаше висок мъж с униформата на шофьор. Беше англосаксонец, не латиноамериканец.

— Радвам се да ви видя отново, мистър Джърмейн. — Говореше с отривист английски акцент.

— Как си, Зийк? Отдавна не сме се виждали.

— Твърде отдавна — каза шофьорът.

— Зийк, да ти представя Аби. Аби, това е Зийк.

— Госпожо — докосна шапката си шофьорът. Аби му се усмихна. Той ги поведе към колата, паркирана пред входа. Не беше обикновена лимузина, а лъскав черен ролс-ройс.

— Виждам, че още караш фантома.

— Не съм и помислял за друго — заяви шофьорът. — Глупаците да се бият за разните му там линкълни и кадилаци.

Не стават за нищо.

— Трябва да убедиш Хенри да ти купи Сребърния дух.

— Говорил е с тях — отвърна Зийк. — Не я продават. — Той задържа вратата, докато Аби и Джак седнат. После мина от другата страна.

— Какво е Сребърния дух? — попита Аби.

— Първата кола, направена от фирмата „Ролс-Ройс“. Хиляда деветстотин и осма година. Казват, че струва четирийсет и четири милиона.

— Добра година трябва да е била, няма що — възкликна Аби.

— Но както сама чу, „Ролс-Ройс“ не я продават.

— И само това спира твоя приятел?

Джак я изгледа с усмивка.

— Как ли пък не! — сви рамене скептично тя. — Запазих касовите бележки за дрехите. Ще ти върна парите след няколко дни. Само да се уредят някои финансови проблеми.

— Не се притеснявай — протегна се Джак.

— Само че аз се притеснявам. — Не й харесваше да носи дрехи, купени от мъж, с когото я свързваха чисто делови отношения.

— Тези финансови проблеми трябва да бъдат уредени от твоя приятел Спенсър, нали така?

Аби го изгледа, но не отговори.

— Сигурна ли си, че можеш да му се довериш?

— Сигурна съм.

— Доколкото си спомням, в оня чек, който прехвърлих на твое име, имаше много нули — заяви Джак. — Както гласи една стара поговорка, ако имаш толкова много пари, трябва да ги сложиш в една кошница и да я пазиш много внимателно.

— Ще я пазя — отвърна троснато Аби. — И ще ти върна парите веднага щом мога.

— Нямаме бърза работа.

Колата се носеше безшумно по тесните улици, покрай някои от най-лошите бордеи, които Аби бе виждала. Но те постепенно бяха изместени от малки къщи. След около два километра се появиха и високи огради около къщите. Самите те ставаха все по-високи, докато накрая някои й заприличаха на музеи. Средиземноморски тип вили, нарече ги Джак. Ролсът зави към брега. Движението бе много по-спокойно.