Стив Мартини - Класацията

— Къде отиваме?

— Към океана.

— Приятелят ти на плажа ли живее?

— Понякога. Има няколко местенца на острова. Прескача от едно на друго през цялото време.

Караха покрай скалистия бряг, докато всички къщи не останаха зад гърба им. След няколко километра колата зави към нещо като нос и намали леко. Въоръжен пазач в униформа излезе от каменна будка, позна ролса и им махна да преминат през желязната врата, която се отвори и също тъй бързо се затвори след тях.

Продължиха напред. Пътуването сякаш нямаше край, докато най-сетне зад балдахина от листа тя съзря голяма къща, разположена сред сочнозелена морава. Под нея беше широкият бял плаж и лазурното море. Беше привечер и облаците на хоризонта блестяха като седеф под последните слънчеви лъчи.

Самата къща беше изумителна, Аби никога не беше виждала нещо подобно. Състоеше се от редица кръгли павилиони, всеки от които с масивен сламен покрив. Махагоновата врата бе покрита с дърворезба, а рамките на малките прозорци бяха от тиково дърво.

— Хенри видял нещо подобно в някакво село на остров Бали преди няколко години — обясни Джак. — Много му харесало.

— То се вижда — излезе от колата Аби. Зийк й държеше вратата.

— Разбира се, къщата в Бали не е била толкова голяма. Но той накарал архитекта си да иде дотам и да я види. Това е резултатът.

— Не ми се мисли какво би станало, ако си беше харесал Тадж Махал — подметка Аби.

— Права си — съгласи се Джак. — Невероятно е какво може да се постигне с малко въображение и пет милиона долара.

Какво ли прави тук човек с толкова много пари, запита се Аби. А и откъде ли бяха те? Наркотици, мина й през ума.

Те се приближиха до вратата и Джак дръпна копринения шнур. Някъде във вътрешността се разнесе приятен звън. След миг иконом в бяло ленено сако отвори вратата и се усмихна широко.

— Очаквахме ви, мистър Джърмейн. Заповядайте.

Мебелите в разкошния хол бяха от тъмно полинезийско дърво и целите в дърворезба. По стените висяха дървени и рисувани маски. Беше много хладно и Аби се запита как ли се поддържа климатик в жилище със сламен покрив.

— Той ви чака — каза икономът и ги поведе навътре. Минаха през няколко големи стаи и се озоваха в библиотеката.

Гледката към океана бе просто изумителна. В залива почти до брега бе закотвена голяма яхта със запалени светлини.

Мъжът зад голямото резбовано бюро хвърли писалката и скочи на крака.

— Джак, негодник такъв! Не ми каза къде ще отседнеш. Толкова трудно те намерих. — Домакинът беше висок и слаб, с тъмна коса, черни очи и заразителна усмивка. Но Аби усети, че тя би се превърнала в студена маска в мига, в който застанеш на пътя му. Той прекоси стаята с пет крачки и стисна Джак в мечешката си прегръдка.

Джак явно се почувства неудобно от този изблик на приятелски чувства. Той потупа Хенри по гърба с едната си ръка. Другата висеше безжизнено встрани.

— Радвам се да те видя отново, Хенри.

Аби наблюдаваше развеселено притеснения си спътник.

— По дяволите, откога не сме се виждали — продължи разчувствано Хенри. — Все ти казвам да ни гостуваш по-често. Откога не си идвал тук?

— Не помня — отвърна Джак.

— Точно така, не помниш. Не помниш и приятелите си.

Щях да изпратя самолета да те вземе от Атланта или Савана. Просто трябваше да вдигнеш телефона. — Тогава Хенри осъзна, че в стаята има и непознат човек. — Къде са ти маниерите, момче?

— Извинявай, Хенри. Нека ти представя Аби Чандлис.

Мъжът на име Хенри отстъпи крачка назад и огледа изпитателно Аби с тъмните си очи. После протегна ръка и се усмихна топло.

— Аби, това е Енрике Рикарди.

— Наричай ме Хенри — прекъсна го домакинът. — Всички на острова ми викат така, с изключение на майка ми. Тя непрекъснато се възмущава от това. Казва, че съм се поамериканчил, поангличанчил или нещо подобно.

Аби усети, че зяпва от изненада. Името й беше познато. Всеки, който някога беше влизал в бар, познаваше това име.

Тя плахо пое ръката му и я стисна. Името Рикарди беше синоним на рома. Те бяха най-големите производители на ром в света, имаха заводи в Щатите и Европа. По половината от пътищата на Америка имаше табели с това име. И по всички на острова. Не беше чудно, че нищо не може да стане тук без негово знание. Енрике Рикарди притежаваше острова. Беше един от най-богатите хора на света, фигурираше на челно място в класацията за най-големи компании „Форчън 500“.

— Добре ли си? — попита Хенри.

— Аз… ъъъ… да — опита се да сведе ококорените си от изненада очи Аби.