Стив Мартини - Класацията

Мъжът тършуваше във второто чекмедже на равнището на коленете му. Ръката му застина за миг, после измъкна нещо. Аби го мярна само за миг, но веднага разбра какво бе то — матовочерен пистолет. Разперила ръце на прашния под, тя дишаше на пресекулки и усещаше, че е на края на силите си. Чу звън и плъзгане на метал. Вероятно зареждаше пълнителя. Сърцето на Аби заби лудо.

Когато мъжът най-накрая помръдна, Аби видя монитора. Синьото кълбо подскачаше безгрижно на екрана. Дали я бяха усетили? Дали този човек не зареждаше пистолета за нея? Тя пое дълбоко дъх и усети прещракването на метал върху метал. Нямаше нужда да й се обяснява какво е това. Слагаше пълнителя в пистолета.

Мъжът се приближи до леглото и застана неподвижно. Аби се плъзна леко към другата страна. Добре, че в прахта тялото се движеше по-леко. Той се приближи още. Сега краката му бяха почти до нея. Нещо тежко тупна на леглото. Чу се потракване, като камъчета в кутия. После някой сякаш захлопна капака й. След секунда мъжът затръшна вратата.

Сърцето на Аби биеше лудо. Слепоочията й пулсираха. Дали щеше да иде в стаята й? Тя се вслуша в отдалечаващите се стъпки. Не можеше да разбере в каква посока е тръгнал. Не можеше и да се помръдне, беше се вцепенила от ужас. Най-накрая се измъкна изпод леглото, доближи се до бюрото и бутна паспорта под куп листа. Ако се върнеше да го търси, Джак щеше да помисли, че просто не го е забелязал първия път. После Аби открехна вратата и надникна навън. В коридора нямаше никой. Беше абсолютно тихо. Тя изчака още една минута. После се реши. Сега или никога. Той можеше да се върне всеки момент. Тя се измъкна навън, затвори вратата зад себе си и затича на пръсти по коридора. Беше на около метър от стаята си, когато той я изненада изотзад.

— Събудих ли те?

Аби хлъцна и се завъртя, притиснала ръка към гърдите си. Сърцето й щеше да се пръсне, тя буквално подскочи.

— Извинявай. Не исках да те плаша.

Джак стоеше на три метра от нея на прага на друга стая, държейки в едната си ръка пистолет, а в другата кутия с патрони. Не можеше да бъде сигурна откога е там или дали я е видял да излиза от спалнята му. Аби се вкамени от ужас.

Очите й бяха приковани в оръжието, което той не правеше опит да скрие.

— Ъъъ, трябваше да отида до банята — каза тя и посочи вратата зад себе си. — И се загубих.

— Аха — кимна той, сякаш разбираше за какво става дума.

Двамата стояха един срещу друг в коридора, възрастни мъж и жена, той с пистолет в ръка, тя цялата в прах, и не казваха нищо за вида си. Явно това беше тяхната версия на приказката за новите дрехи на царя.

— Добре ли си? — попита той.

— О, да! — Очите й бяха приковани в пистолета в ръката му.

— Това ли те притеснява? — протегна ръка с оръжието той.

— Не, не! — Тя не можеше да откъсне очи от него.

— Добре. Канех се да се поупражнявам малко. Защо не дойдеш с мен?

— Трябва да си взема един душ — каза Аби.

Той се доближи, вперил поглед в нея. Аби искаше да се отдръпне, но краката не я слушаха. Беше като замръзнала. На една стъпка от нея той протегна ръка и избърса прахта от бузата й.

— Виждам.

Тя нервно потърка лице с длан.

— Ще се изкъпеш по-късно. Имаме достатъчно време. — Думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като предложение. — Да вървим да стреляме. — Джак пристъпи към нея и я прегърна през рамо, така че тя усети тежестта на пистолета на гърдите си. Не можеше да му откаже.

— Добре, да опитаме — съгласи се тя. Не беше сигурна дали е в шок, или не. Но нямаше смисъл да упорства. Пътьом той взе няколко мишени, оранжеви на цвят, с очертани кръгове и кръстче в центъра. Взе и наушници, като ония, които носят служителите на летищата, и подаде едните на Аби. Тя послушно започна да ги слага.

— Не още — прекъсна я той. — Няма да стреляме, докато не излезем навън. — После се засмя. — Не си ли правила това досега?

Тя поклати глава.

— Никога не си стреляла с пистолет?

— Един път с пушка — отвърна Аби. — Когато бях малка. С баща ми.

— Малокалибрена ли?

— Не знам. — Аби още трепереше. Въобще не я интересуваше каква е била пушката на баща й. Виж, ако беше от ония, големите, за слонове, и бе насочена към главата на Джак…

— Успокой се. Няма да боли.

Аби не беше сигурна какво имаше предвид: това, че ще стреля или че ще бъде застреляна.

Прекосиха двора в посока към блатата. В дъното между два пилона бяха опънати редове дебела жица. Джак закачи две от мишените с метални щипки. После се отдалечи на петнайсетина метра от целта.