Стив Мартини - Класацията

Върху ред други книги беше разтворено някакво издание с меки корици. Заглавието гласеше „Как да създадем нова самоличност“. Под нея имаше някакъв тъмносин тефтер. Аби го взе и го обърна. На корицата пишеше:

Аби го отвори и го обърна настрани, както би направил всеки митничар, за да го прочете. Снимката на Джак беше кристално ясна под ламинираната повърхност. Името, изписано на реда, беше Келън Рейд.

Джак се бе разбрал с един стар приятел, който отговаряше за магазина за военно снабдяване на Перис Айланд. Веднъж седмично Джак се отбиваше там рано сутрин и забождаше на задната врата листче с нещата, които му трябваха. Час по-късно войник с джип ги доставяше в къщата в Кофин Пойнт. В тая операция нямаше нищо нередно. Като уволнил се офицер, Джак имаше право да пазарува от специалните магазини и винаги си плащаше транспорта. Освен това мразеше да ходи на покупки.

Росата още се стичаше от мъха по дърветата, когато Джак се върна и спря пред малка барака на неколкостотин метра от къщата. Той погледна часовника си. Аби сигурно още спеше. Джак излезе от колата, отключи бараката и влезе. Покрай едната стена имаше дървена работна маса, на която с болтове бяха закрепени две метални преси. Едната беше най-малкото петдесетгодишна и доста примитивна. Баща му я беше купил на старо веднага след войната. Другата беше по-голяма, нова и много по-усъвършенствана. С достатъчно гилзи, капсули и барут можеше да бълва хиляда патрона на час всякакъв калибър, в зависимост от матрицата, която поставеше.

На другата стена имаше четири стари метални шкафа, всеки с ключалка с шифър на вратата. Джак се приближи до втория, завъртя шайбата и отвори вратата. От пода почти до тавана вътре бяха наредени кутии с муниции различен калибър. Всяка кутия съдържаше сто патрона. В шкафа вероятно имаше поне пет хиляди патрона. В другите имаше барут, кутии с капсули и кашони с нови месингови гилзи. Патроните бяха главно за полуавтоматично оръжие. Складът беше на прилично разстояние от къщата. Макар героите на Джак да бяха просто неуязвими, той самият нямаше желание да хвръкне във въздуха. Пораженията от куршум на книга бяха едно, в истинския живот — съвсем друго. В един от шкафовете имаше и по-силни неща от барута. Самите оръжия държеше в къщата заедно с няколко пълнителя. За по-сигурно. Човек никога не е достатъчно подготвен, беше кредото на Джак.

Той грабна една кутия с деветмилиметрови патрони, затвори шкафа и завъртя шайбата. После заключи бараката и се отправи към къщата. Остави колата където си беше. Нямаше смисъл да поема рискове. Можеше да я събуди. Освен това трябваше да спре точно пред къщата, за да вземе пистолета отвътре.

Аби точно преписваше данните от паспорта на Джак на листче хартия, взето от бюрото, когато чу някакво неясно скърцане зад вратата, водеща към стаята му. Усети как кръвта нахлува в главата й. Тя замръзна на място и наостри уши. Може би просто старата къща стенеше от годините си. Шумът се повтори. Аби изтърва молива на бюрото и буквално изхвърча към прозореца. Виждаше част от алеята, завиваща към главния вход, но не можеше да разбере дали отпред има кола. Не беше чула мотор или свистене на гуми. Тя притисна лице до стъклото, но не можа да види нищо.

После го чу отново. Този път нямаше никакво съмнение. Някой се качваше по стълбите. Аби трескаво затърси с очи къде да се скрие. Инстинктивно пристъпи към гардероба от другата страна на леглото. После осъзна, че държи паспорта в ръката си. Нямаше време. Направи две крачки и спря. Ако искаше да се преоблече, Джак първо щеше да отвори гардероба.

Аби се свлече на пода и след секунда беше вече под леглото, по корем на прашното дюшеме. Вратата се отвори и два мъжки крака, обути във високи маратонки, влязоха в стаята. Може би бяха на Джак, но не беше съвсем сигурна.

Не смееше да диша. Погледът й се спря на паспорта в ръката й. Дано да не беше дошъл за него. Докато не го бе видяла, присъствието й в чуждата стая можеше само да я постави в неудобно положение. Сега вече не беше толкова сигурна.

Който и да беше новодошлият, Джак или Келън, той се приближи с уверени стъпки до бюрото и взе да рови из листовете хартия. Студена пот изби по челото на Аби и започна да се стича в прахта. Дали бе разбъркала нещата му прекалено много? Изведнъж се сети за екрана на монитора и играта, която беше прекъснала. Ако червените букви бяха още на екрана, той неминуемо щеше да ги забележи. И щеше да разбере, че някой е влизал в стаята. Тя изви врат, но не успя да види монитора. Тялото на влезлия го закриваше. Сега той ровеше в чекмеджетата. Дали не търсеше паспорта? Може би беше забравил къде го е оставил. Може би щеше да го потърси в друга стая и тогава Аби щеше да има време да го остави и да избяга.