Стив Мартини - Класацията

— Какво искате да знаете? — попита банковият служител.

— Много просто — засия Чарли, — искам да знам дали в момента при вас има някакви сметки на името на упомена тото лице. И ако е така, на каква сума възлизат към днешна дата? Засега това е всичко. Както вече казах, подробната справка може да изготвите на спокойствие и да ни я изпратите по-късно.

Изглеждаше разумно. Трябваше само да погледнат в компютъра. Ханфорд кимна.

— Мисля, че можем да направим това. — Той зачука по клавиатурата. — Как беше името?

— Абигейл Чандлис — отвърна бързо Чарли. Призовките наистина вършеха чудеса. — Може и да е на Аби.

— Да, има сметка на това име. Съвместна, заедно с някой си Морган Спенсър. — Той записа номера на листче и го подаде на Чарли.

— Мога ли да попитам каква е сумата в нея?

Ханфорд натисна няколко клавиша и се взря изумено в екрана. После написа нещо на листче и го подаде на Чарли. Това беше политика на банката, при големи сметки суми не се съобщаваха на глас. За дискретност и сигурност. Чарли подсвирна. Аби имаше милион и двеста хиляди долара на влог. Той едва не падна от стола.

— Можете ли да проследите източника?

— Има само две вноски. Но компютърът не показва откъде са дошли.

— Има ли начин да разберем?

— Почакайте за момент. — Ханфорд вдигна телефона. — Дайте ми информация за движението на сумите в тази сметка. — Той продиктува номера. — Само две вноски? Бихте ли ми ги пратили по факса? Благодаря. — Той даде номера на факса на банката и затвори. — Ще стане до няколко минути.

И наистина, след по-малко от пет минути от факса излязоха два листа.

— Последната вноска е направена с чек на стойност малко над шестстотин хиляди долара. Сумата е изтеглена от сметка на „Пиетрос Филмс, Лимитед“.

Името не значеше нищо за Чарли. Първата вноска, пак за около шестстотин хиляди долара, беше платена от „Оуенс и съдружници“. В Ню Йорк. За авторски права.

Странното беше, че и двата чека бяха на името на Джак Джърмейн. Бяха подписани като получени от него и след това сумите бяха внесени в сметката на Аби.

Никога досега Аби не бе имала време или пари да пътува. Практикуването на право през деня и писането на романи през нощта не позволяваше човек да се отдава на удоволствия или да опознава света. Това беше цената, която всеки начинаещ писател трябваше да плати.

Аби никога не беше виждала нещо подобно на стария Сан Хуан. Там имаше сгради, датиращи от времето на Колумб.

Беше рано следобед. Вечерта трябваше да напуснат Пуерто Рико. Яхтата на Енрике щеше да ги вземе от пристанището вечерта. Аби и Джак си пробиваха път през тесните калдъръмени улички, покрай магазинчета, чиито собственици седяха отпред и бъбреха на испански. Във въздуха се носеше романтиката на Стария свят, пълна с очарование и колорит. Аби реши, че трябва да вмъкне всичко това в новия си роман.

На пристанището бе спрял туристически кораб и от него се изсипа тълпа туристи, които запъплиха по улиците на стария град в търсене на паметници и сувенири. Дори Джак приличаше на турист. Беше облечен с тясна фланелка и шорти, а на хълбока му висеше голям фотоапарат.

Докато се разхождаха по площада, Аби усети с неприязън как всички женски погледи, млади и стари, буквално се лепят по Джак. Действаше им като афродизиак. Дори и мъже го заглеждаха. Притежаваше харизма и неустоимо обаяние, това беше истината. Трябваше да стане политик. Беше висок, с бронзов тен и изваяни черти. Имаше нещо в гъстата му черна грива и начина, по който отмяташе кичур коса настрани с една ръка. Блестящата усмивка напомняше за Джон Кенеди. Повечето от жените се стараеха да го оглеждат равнодушно, докато се разминат, но после се обръщаха с неприкрит интерес след него и избухваха в смях или почваха трескаво да си шепнат. За Аби усещането бе просто нелепо. Долавяше завистта на другите жени като нещо почти осезаемо. Сякаш изведнъж бе попаднала в света на бляскавите и красивите. Не можеше да не се наслади на мига. Тя не беше фотомодел, но и съвсем не изглеждаше зле. В някой свят, непокварен от културата на младостта, би привлякла много повече внимание. Запита се как ли би се чувствала, облечена като принцеса, под ръка с Джак на някое особено лъскаво място. Като например раздаването на Оскарите.

Сънищата посред бял ден не бяха полезни и тя се закатери с виновна усмивка след Джак по хълма, ограждащ стария град. Под краката им се разбиваха вълните на Атлантическия океан.