Стив Мартини - Класацията

— По-малка — обясни Джак. — Надуваема.

— Бил си капитан на гумен сал?

— Шестметрова лодка, модел „Зодиак“. С трийсеткалиброва картечница и екипаж от пет души.

— Това звучи интересно.

— Бяхме с маскировъчен грим и действахме нощем. Из лизахме на брега. Задачата ни беше рисуване с лазер.

— Това пък какво е?

— Използвахме нещо подобно на ловна пушка, само че много по-дебело. Прицелваш се с него като с пушка и от цевта излиза невидим лазерен лъч, който осветява целта за ония момчета горе в небето. Насочваш я към врата или прозорец, понякога към асансьорна шахта или въздухопровод.

— Като ония оръжия в компютърните игри? За тренировка, нали?

— Като ония в Панама и Кувейт — поклати глава Джак. — Рисувахме цели, за да могат еднотонните бомби с лазерно насочване да ги поразят. — Джак млъкна и я погледна втренчено.

— Но не се убивал никого, нали? — Аби отчаяно искаше потвърждение, макар че едва ли би могла да си обясни защо.

— Предполагам, че вътре е имало хора — сви рамене той. — Разбираш го по миризмата на изгоряло месо. Много специфична.

Аби усети как губи всякакъв апетит, бутна чинията си настрани и отпи от чашата.

— Може би ще е по-добре да бъдеш загадъчен — обади се след малко тя. Изведнъж си представи как Джак показва снимки на изгорели бебета в някое сутрешно телевизионно предаване.

— Вие питате, ние отговаряме — заяви невинно Джак.

— Защо държиш толкова да пишеш? — реши да смени темата Аби.

— Харесва ми — усмихна се Джак.

Сигурно това е проблемът, помисли си тя. Всеки добър писател, когото познаваше, мразеше да пише. Как беше оня виц? Изобщо не е сложно да се пише. Просто сядаш и си разрязваш една вена. Проблемът на Джак беше, че не е самокритичен.

— Ако нямаш слух, всеки удар по клавиатурата ти звучи като Моцарт.

— Я кажи, моите неща как ти звучат? — попита той.

— Не знам. Не разбирам много от войни и военна терминология — опита да се измъкне Аби. — Но ми се струва, че май влагаш прекалено много усилия.

Той я изгледа изпитателно. Усещаше, че лошото тепърва идва.

— Ето, започва се — възкликна той. — Не го убивай изведнъж. Кажи му, че има надежда, но може би трябва да се за хване с нещо съвсем друго. Да стане автомонтьор например.

— Да съм казала подобно нещо?

— Не, но си го мислиш.

— Твоят приятел Хенри спомена, че си се запалил да пишеш, откакто е станало нещо, и ти го прекъсна. Какво искаше да каже? Откакто какво?

— Хенри приказва прекалено много. Сбъркал си е професията. Трябвало е да стане психотерапевт.

— Той май мисли, че имаш някаква мания.

— Трябва ли да има определена причина, за да се захванеш с писане? — попита сериозно Джак. Тя поклати глава. — Но малко талант няма да е излишен, това ли имаш предвид?

— Не съм го казала — опита се да смекчи удара тя.

— Не е необходимо — парира веднага Джак. — След толкова години имам известна представа за собствените си недостатъци. Хайде, кажи какво мислиш. Честно.

— Може би трябва да помислиш по предложението на Хенри. За работа.

— Да ти изглеждам на човек, който има нужда от милостиня? Освен това не ми трябват пари. А Хенри не се нуждае от помощта ми. Той е самотен. И иска да си купи приятел.

— Стани му приятел тогава.

— Предпочитам да бъда писател.

— Не всеки може да напише роман — заяви Аби. — Ръкописът ти се нуждае от много работа.

— Затова реших, че можем да поработим по него заедно — остави вилицата си той.

— И откъде ти хрумна тая идея? — изненада се Аби.

— Ами от факта, че работим заедно по твоя.

— Имаме различни представи за работата.

— Аха, разбирам. Раздаването на белозъби усмивки и демонстрирането на бицепси не влиза в представите ти за съвместна дейност. Дай да изясним нещата. Значи ти ме искаш заради тялото ми, не заради ума ми?

Аби се разсмя. Но това беше истината. Той й беше необходим точно за това. Мъжете в шоубизнеса задължително печелеха повече пари от жените. А парите бяха крайната мяра за успеха. Само две или три от звездите във всички кино хитове бяха жени. И те получаваха много по-малко от мъжете, които им партнираха. Същото важеше и за книгите, от юридическите трилъри до военните приключения. Единственото място, отредено на жените, бяха любовните романи и от време на време някое криминале.

Но тежката артилерия, най-продаваните автори — Гришам, Крайтън, Кланси и Стивън Кинг — бяха мъже. Никой не се стремеше да копира Джудит Кранц или Даниел Стийл. Вярно, че си печелеха тихичко милиони. Но дори и при големите им продажби никой не се хвърляше да филмира всяка написана от тях дума. Те не принадлежаха към елита. Короните в света на развлекателната литература бяха все за мъже. Аби беше преценила, че след като не може да ги победи, ще трябва да стане част от тях — поне докато не дойдеше време да излезе от сянката и да поиска онова, което й се полагаше.